Потеглих. Подскачащият лъч освети слабо издигане на терена, нисък кактус…

— По-бавно, Джак.

Намалих. Прозях се. Нямаше смисъл да я разпитвам — тя бе напрегната, съсредоточена. Просто бях уморен и съсипан. Продължихме да се изкачваме. Теренът се изравни, после моторът започна да се накланя надолу…

— Спри!

Спрях.

Точно пред нас пустинята рязко свършваше. Видях чернота.

— Това скала ли е?

— Не. Просто речно корито.

Продължих напред. Скоро стигнахме на ръба и се ориентирах. Намирахме се на ръба на широко речно корито. Точно под себе си видях гладки речни камъни и оскъдни храсти, които растяха до отсрещния бряг — на петдесетина метра от нас.

— Разбирам — казах аз. — Роякът се е издигнал високо във въздуха.

— Да — потвърди тя. — И затова изгубихме следите му.

— Но тогава трябва да се е спуснал някъде тук. — Боби посочи коритото.

Щеше да ни отнеме много време, докато открием безопасен път надолу. После дълго щяхме да претърсваме храсталаците и скалите, докато засечем следата. Можеше да минат часове. А можеше и изобщо да не я намерим.

— Роякът може да се е спуснал в коритото — казах аз. — Или да е кацнал на отсрещния бряг. А може да е продължил още по-надалеч.

Мей не губеше надежда.

— Ти остани тук, Боби — рече тя. — Ще обозначаваш мястото, където се е издигнал. Ние с Джак ще потърсим път за надолу и ще продължим по права линия, докато не се натъкнем на следата. Рано или късно ще я намерим.

— Ясно — отвърна Боби.

— Добре — казах аз.

Можеше и да успеем. Нямахме нищо за губене. Но не се заблуждавах за шансовете ни.

Боби се наведе напред.

— Какво е това?

— Кое?

— Животно. Видях светещи очи.

— Къде?

— В онзи храст ей там. — Той посочи в средата на коритото.

Свъсих вежди. И двамата бяхме насочили лампите си надолу и осветявахме голям участък от пустинята. Не виждах никакви животни.

— Там! — каза Мей.

— Не виждам нищо.

Тя посочи.

— Току-що се скри зад онзи храст. Виждаш ли го? Прилича на пирамида. Със сухите клони от едната страна?

— Виждам го. Но не виждам животно.

— Движи се отляво надясно. Почакай малко и пак ще се появи.

Зачакахме. После видях две яркозелени светещи точки. Близо до земята. Движеха се надясно. Зърнах бял проблясък. И почти незабавно разбрах, че нещо не е наред.

Боби също се досети, завъртя кормилото и насочи лъча на фара натам. После вдигна бинокъла си и каза:

— Това не е животно.

Сред ниските храсти видяхме още нещо бяло. После се появи плоска бяла повърхност. С ужас разбрах, че е човешка длан, която се влачеше по земята. Длан с разперени пръсти.

— Господи! — ахна Боби.

— Какво е това?

— Труп, влачен по земята — отвърна той. После със странен глас прибави: — Роузи.

Шести ден, 22:58

Дадох газ и потеглих по брега на коритото, докато не открих по-полегат склон. Боби остана горе, за да наблюдава тялото на Роузи. След няколко минути минах на отсрещния бряг и се насочих към осветеното от лъча на фара му място.

— Намали, Джак — каза Мей.

Намалих и се наведох над кормилото, за да виждам по-добре терена. Изведнъж гайгеровият брояч пак запращя.

— Добър признак — отбелязах аз.

Продължихме напред. Намирахме се точно срещу Боби. Фарът му хвърляше слаба светлина наоколо. Махнах му да дойде при нас. Той се насочи на запад. Изведнъж стана по-тъмно, по-тайнствено.

И тогава видяхме Роузи.

Роузи Кастро лежеше по гръб с отметната глава, сякаш гледаше назад, право към мен. Очите й бяха широко отворени, ръката й беше протегната към мен, бледата й длан бе разтворена. На лицето й беше изписано умолително — или ужасено изражение. Бе започнала да се вкочанява и тялото й сковано се друсаше по ниските храсти и пустинните кактуси.

Нещо я влачеше — ала наоколо нямаше животни.

— Мисля, че трябва да изключиш фара — каза Мей.

— Но така няма да виждам оная сянка под нея…

— Това не е сянка — прекъсна ме тя. — Това са те.

— Влачат ли я?

Мей кимна.

— Изключи фара.

Подчиних се. Обгърна ни мрак.

— Мислех, че рояците имат енергия само за три часа.

— Така каза Рики.

— Пак ли е излъгал?

— Или са преодолели и това ограничение.

Това заключение беше обезпокояващо. Ако произвеждаха енергия и нощем, когато стигнехме до скривалището им, рояците щяха да са активни. Разчитах да открием частиците пръснати по земята. Възнамерявах да ги убия в съня им, така да се каже. Сега, изглежда, бяхме установили, че те изобщо не спят.

Стояхме в студената тъмнина и обмисляхме положението.

— Тези рояци не са ли програмирани да имитират поведението на насекомите? — накрая попита Мей.

— Не точно. Програмният модел беше хищник-жертва. Само че роякът е популация от взаимодействащи си частици и до известна степен ще се държи като всяка популация от взаимодействащи си частици, например насекомите. Защо?

— Насекомите могат да осъществяват планове, които продължават повече от живота на едно поколение. Могат да строят гнезда, които изискват много поколения. Нали така?

— Да.

— Тогава е възможно първо един от рояците да е влачил тялото, после да го е поел друг. Досега може да са се изредили три-четири рояка. Така нито един от тях не го е правил три часа през нощта.

Не успях да вникна в смисъла на идеята й.