Докато вървях по коридора към електростанцията сред рева на климатичната инсталация, Мей ме настигна и закрачи до мен.

— Наистина не се налага да идваш навън, Мей — казах й. — Можеш да ме насочваш по радиостанцията как да се оправя с изотопите.

— Не ме интересуват изотопите — тихо отвърна тя. — А заекът.

Не бях сигурен, че съм я чул добре.

— Кое?

— Заекът. Трябва пак да видя заека.

— Защо?

— Нали си спомняш оная тъканна проба, която взех от стомаха му? Е, преди няколко минути я погледнах под микроскопа.

— И?

— Боя се, че имаме големи проблеми, Джак.

Шести ден, 14:52

Пръв излязох навън и примижах от ярката слънчева светлина. Въпреки че наближаваше три, слънцето прежуряше. Горещ вятър развя панталона и ризата ми. Доближих микрофона до устните си.

— Чуваш ли ме, Боби?

— Да, Джак.

— Имаш ли картина?

— Да.

Чарли Дейвънпорт излезе навън и се засмя.

— Знаеш ли, Рики, ти наистина си тъпак. Знаеш ли го?

— Спести си остроумията — разнесе се в слушалките ми гласът на Рики. — Знаеш, че не обичам комплиментите. Просто свършете работата.

Към нас се присъедини Мей. На рамото й висеше раница.

— За изотопите — поясни тя.

— Тежки ли са?

— Контейнерите са тежки.

После излезе Дейвид Брукс, плътно следван от Роузи. Когато стъпи на пясъка, тя сбърчи лице.

— Господи, колко е горещо!

— Е, пустините обикновено са горещи — обади се Чарли.

— Стига с тия тъпотии, Чарли.

— Е, с какъвто се събереш… — Той се оригна.

Напрегнато обхождах с поглед хоризонта, ала не забелязах нищо. Колите бяха паркирани под навес на петдесетина метра от нас. Той свършваше с квадратна бяла бетонна сграда с тесни прозорци. Това бе складът. Запътихме се натам.

— Там има ли климатик? — попита Роузи.

— Да — отвърна Мей. — Обаче пак е горещо. Лоша е изолацията.

— Не е ли херметизирано? — учудих се аз.

— Не съвсем.

— Това означава „не“ — засмя се Дейвънпорт, после заговори по микрофона си: — Как е вятърът, Боби?

— Трийсет и три километра в час — отвърна Боби Лембек. — Хубав силен вятър.

— А кога ще утихне? По залез ли?

— Сигурно. Още три часа.

— Предостатъчно време — казах аз.

Забелязах, че Дейвид Брукс мълчи и мрачно се влачи към сградата. Роузи го следваше по петите.

— Обаче казва ли ти някой? — продължи Дейвънпорт. — Може да ни видят сметката. Всеки момент. — И пак се изхили.

— Защо не вземеш да млъкнеш, Чарли? — рече Рики.

— А ти защо не дойдеш да ме принудиш, бате? — отвърна Чарли. — Какво ти става, да не би вените ти да са се задръстили с курешки?

— Не се разсейвай, Чарли — предупредих го аз.

— Не се разсейвам, адски съм съсредоточен.

Вятърът навяваше пясък и образуваше кафеникава пушилка ниско над земята. Мей, която вървеше до мен, погледна настрани и каза:

— Трябва да видя заека. Вие вървете в склада, ако искате.

И зави надясно. Последвах я. Другите също. Изглежда, никой нямаше желание да се отделя от останалите. Вятърът продължаваше да е силен.

— Защо искаш да видиш заека, Мей?

— За да проверя нещо. — Тя си слагаше ръкавици в движение.

Радиостанцията изпращя.

— Някой ще ми обясни ли какво става, по дяволите? — обади се Рики.

— Отиваме да видим заека — отвърна Чарли.

— Защо?

— Мей иска да го види.

— Нали вече го видя. Вижте, навън сте уязвими. На ваше място не бих се мотал така.

— Никой не се мотае, Рики.

Вече виждах заека, отчасти скрит от навяващия пясък. Скоро всички се струпахме над трупчето. Вятърът го бе преобърнал по хълбок. Мей приклекна, обърна го по гръб и го разтвори.

— Божичко! — ахна Роузи.

Сепнах се. Разкритата плът вече не беше гладка и розова, а някак груба и на няколко места изглеждаше като остъргана. И бе покрита с нещо млечнобяло.

— Прилича на потопен в киселина — отбеляза Чарли.

— Да — мрачно потвърди Мей.

Погледнах си часовника. Всичко това беше станало за два часа.

— Какво е станало?

Тя извади лупа и се наведе над животното.

— Заекът е полуизяден.

— Изяден ли? От какво?

— От бактериите.

— Чакай малко — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не мислиш, че са го изяли тета-де? Да не мислиш, че са го изяли Ешерихия коли?

— Скоро ще разберем — отвърна Мей, бръкна в чантичката си и извади няколко стъклени епруветки със стерилни тампони.

— Но той е мъртъв от съвсем скоро.

— Достатъчно е — каза Мей. — Освен това високата температура ускорява растежа. — Тя взе посевките и ги прибра в епруветките.

— Значи тета-де се размножава изключително агресивно.

— При бактериите е така, ако им осигуриш хранителен източник. В тази си фаза на растеж те се удвояват на две-три минути. И според мен тук става точно това.

— Но ако си права, това означава, че роякът… — започнах аз.

— Не знам какво означава, Джак — побърза да ме прекъсне Мей, погледна ме и леко поклати глава. Разбрах я: „Не сега“.

— Мей — рече Чарли Дейвънпорт. — Да не искаш да кажеш, че рояците са убили заека, за да го изядат? За да отгледат още коли? И да създадат нови нанорояци?

— Не съм казала такова нещо, Чарли. — Говореше спокойно, почти успокоително.

— Обаче си го мислиш. Мислиш, че рояците поглъщат тъкан от бозайник, за да се възпроизвеждат…