Клеър Макинтош

 Заложници

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Намирам се близо до летището… Виждам… О, Господи!

ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили местоположението си, моля?

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Летището. Един самолет… Преобърнал се е. Пада много бързо. О, боже, о, боже, о, боже!

ОПЕРАТОР: Изпращаме помощ.

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Ще е прекалено късно… това [неясно]. Ще се разбие, ще се разбие…

ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили, че се намирате на безопасно разстояние?

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: [неясно]

ОПЕРАТОР: Добре ли сте?

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Разби се, наистина се разби, о, боже, гори…

ОПЕРАТОР: Пожарната команда ще е на място след по-малко от минута. Изпращаме и линейка. Има ли някого с вас?

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Целият самолет дими… Той е [неясно]. Господи, експлодира… Прилича на огромна огнена топка…

ОПЕРАТОР: Пожарната команда пристигна.

СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Самолетът едва се вижда от пламъците и дима. Прекалено късно е. Прекалено късно е. Вече никой не може да се измъкне жив.

Пролог

Не тичай, ще паднеш.

Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Не още, не още…

Сега!

Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли, потрепва.

Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е тук…

Огледай се в двете посоки. Не още, не още…

Сега!

Не тичай, ще паднеш.

Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.

Голямото училище — не е моето училище, все още не.

Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.

После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените им погледи.

Мъртви са. Всички са мъртви.

Първа част

Едно

8:30 часът

Мина

Престани, ще паднеш.

Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.

Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми. Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.

И аз не харесвам птиците.

Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.

— Откъде го е наследила тогава? — пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. — Не е от мен.

Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.

— „Сейнсбърис“ — казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-значимите моменти за мен.

От устата ѝ излизат малки облачета пара.

— Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… — казва напевно тя и не изрича следващите думи, докато не се изравняваме с него, — … плодове и зеленчуци. — От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци. Господи, обичам това момиче. Много го обичам.