— Откъде знаеш, че съм китаец? — отвърна старецът и се засмя. — Гледаш ме в очите. И аз те гледам в очите и знам, че си ченге. Скапано ченге. Ти лъжеш. Остави ме да спечеля — каза той и остави моята стодоларова банкнота на масата, след което извади и своята стотачка и я постави до първата.

— Радвам се, че запазих достойнството си, но не мога да взема пари, които не съм заслужил — каза той и плъзна двете банкноти към мен.

Гледах ги няколко секунди, след което ги плъзнах обратно по масата към него.

— Тогава може и да си ги заслужиш — казах аз. — Виждал ли си Алекс Кан в деня на изчезването му?

Възрастният човек не се поколеба нито за миг. Беше обмислил нещата още преди да влезе през вратата на ресторанта. Знаеше за какво става въпрос и беше дошъл, за да довърши играта.

— Кан не е стока — каза той. — Излезе от клуба, отвън го чакаха двама мъже с кола. Един слезе от колата, говори с Кан. Кан се качва в кола. Това последен път, когато някой в „Чайнатаун“ видял го жив.

Свидетел. Бяхме спечелили свидетел. Погледнах крадешком към Кайли. Лицето й беше безизразно. Тя много добре знаеше, че не трябва да казва нищо. Възрастният човек щеше да се почувства неудобно да говори пред жена.

— Можеш ли да опишеш мъжете? — попитах аз.

— Видях само един. Бял… едър като теб. Много далеч, за да видя лице.

— Ами колата?

— Беше кола камион.

— Камион или кола? — попитах спокойно аз.

— Не — отвърна старецът, след което се изправи и ми направи знак с ръка да го последвам пред ресторанта.

Кайли остана на масата.

— Беше кола камион като тази — каза човекът и ми посочи през прозореца към един джип, паркиран на улицата. — Само че този е сребрист. Онзи, дето дойде за Кан, е черен.

Върнахме се на масата. Аз седнах, но той остана прав.

— Благодаря. Заслужи си ги — казах му аз и посочих двете стотачки.

Той видимо се съгласи. Взе парите и кимна леко на всеки един от нас двамата.

— Радвам се, че получихте равностойно на парите ви. Благодаря. Сега ще вървя.

— Само още едно нещо — казах аз. — Ти много ни помогна. Как е името ти, старче?

— Тук „Чайнатаун“ — каза той и се ухили. — Вие Нюйоркска полиция. По-добре да ми викате „старче“.

39.

— Трябва ли да си запиша всичко това? — попита Кайли. — Свидетелят ни се казва просто „Старче“, а гангстерът е Джон Доу. Май не сме по-добри от Донован и Бойл.

Сервитьорът разчисти масата и ни донесе сметката заедно с топъл чай и купа бисквити с късметчета.

— Предполагам, че всеки приятел на стареца струва повече от бисквитка с късметче — каза Кайли и си взе една от купата, разчупи я, за да прочете листчето вътре, и кимна. — Хм, много прозорливо.

— Какво пише? — попитах аз.

— „Партньор мисли той много умно ченге, но ти знаеш по-добре.“

— Искаш да кажеш, че не признаваш гениалните ми идеи в разследването?

— Не, аз мисля, че се справи блестящо. Просто бисквитата не иска това да се загнездва в главата ти.

— Аз ще плащам обяда, така или иначе изядох повечето от него — заявих аз и взех сметката. Кайли я грабна от ръката ми.

— Вече плати стотачка на стареца. Обядът е от мен.

Излязохме и се спряхме пред ресторанта. Никой от двама ни не бързаше да се връща в колата.

— Не разбирам — каза Кайли, загледана в парка отсреща. — Две от жертвите — Алекс Кан и Евелин Паркър-Стийл, са пълни противоположности. Но и в двата случая до тях спират двама души с черен джип и единият от тях, който е бял мъж, казва нещо от сорта на: „Качвай се в колата!“, и жертвата го прави. Не можем да открием нещо общо между Кан и Паркър-Стийл, но вероятно и двамата са познавали човека, който е спрял до тях, защото и двамата са се качили в колата без съпротива.

И точно в този момент идеята се стовари като тухла върху главата ми.

— Мамка му! Аз съм пълен идиот!

— Преди две минути заяви, че си гений в разследването, сега пък стана идиот. На кое от двете да вярвам? — попита Кайли.

— Млъкни и слушай. Мисля, че сме на грешен път относно общото между тях. Имаме четири жертви — гангстер, политик, наркопласьор и секс маниак. Опитваме се да намерим каква е връзката между тях и как така всички са познавали двамата мъже в черния джип. Но какво става, ако нито една от жертвите не е познавала тези двама души?

— Тогава никой от убитите не би се качил в колата им.

— Виждаш ли онзи човек там? Онзи с джинсите и сивия суитшърт? — попитах я аз и посочих към отсрещния край на улицата, където млад китаец седеше на една пейка в парка и натискаше бутоните на телефона си. — Ти не го познаваш и той не те познава. Как ще го накараш да се качи в колата ти, без да задава въпроси?

— Изглежда си пада по жени — сви рамене Кайли, — така че не знам. Може би да пробвам да си сваля блузата?

— Говоря сериозно — казах аз. — Ти. Точно ти как можеш да накараш напълно непознат да се качи в колата ти?

— Стига, Зак, аз съм полицай. Просто ще му покажа…

И тогава тухлата се стовари и върху нейната глава.

— Господи! — възкликна тя. — Те се представят за ченгета! Двама мъже в черен спортен джип — трябва само да размахат фалшиви полицейска карта и значка! Никой не би се замислил, нали?