Беше едър човек на петдесетина години с бяла като снега отвън коса. Седеше на малко бюро до двата асансьора и пиеше кафе. Трябва да е бил дневна смяна, който сега замества редовния човек от нощната (или да е съвсем нов), защото Джак никога не го бе виждал във вечерите, когато бе идвал да прибере децата.

— Какво има? — попита портиерът. — Случило ли се е нещо?

В сграда като тази хората не са свикнали нещо да не е наред — беше първокласна във всяко отношение и само възможността за нещо извънредно накара портиера да пребледнее и лицето му стана почти като косата.

Джак натисна бутона на асансьора и съобщи:

— Отиваме в апартамента на Джеймисънови. Единайсетият етаж.

— Знам на кой етаж са. — Портиерът бе така смутен, че се блъсна в бюрото, като се изправяше, и едва не събори кафето си. — Но защо…

Автоматичната врата на един от асансьорите се отвори. Джак и Ребека влязоха. Джак подвикна на портиера:

— Донесете ни и служебния ключ за там. Моля се на Бога Да не ни трябва.

Защото ако ни трябва, помисли си, това ще значи, че никой не е останал жив в апартамента, за да ни пусне.

Вратата се затвори. Асансьорът тръгна.

Джак посегна под палтото си и извади пистолета. Ребека също извади своя.

Таблото над вратата показа, че са стигнали до третия етаж.

— Пистолетите не са могли да помогнат на Доминик Карамаза — разтреперано промълви Джак, като гледаше своя Смит и Уесън.

Четвърти етаж.

— Така или иначе няма да ни трябват пистолети — забеляза Ребека. — Стигнахме тук преди Лавел. Знам, че е така.

Но увереността бе изчезнала от гласа й.

Джак знаеше защо. Пътуването от нейния апартамент до тук им бе отнело цяла вечност. Изглеждаше все по-малко вероятно да са дошли навреме.

Шести етаж.

— Защо асансьорите в тая сграда са толкова идиотски бавни? — възмути се Джак.

Седми етаж.

Осми.

Девети.

— Движи се, по дяволите! — заповяда той на асансьора, като че ли той би го послушал.

Десети етаж.

Единайсети.

Накрая вратите се отвориха и Джак мина през тях.

Ребека вървеше наблизо.

Единайсетият етаж бе тих и изглеждаше така обикновен, че Джак се изкуши да изпита надежда.

Моля те, Боже, моля те.

На етажа имаше седем апартамента. Джеймисънови живееха в един от предните два.

Джак отиде до вратата им и застана до нея. Лявата му ръка бе свита и прибрана отстрани, а дясната, с пистолета, бе близо до лицето му, със засега насочено право към тавана дуло, което обаче можеше за секунда да се спусне.

Ребека застана от другата страна, право срещу него, в подобна поза.

Нека бъдат живи. Моля те. Моля те.

Срещна погледа на Ребека. Тя му кимна. Бяха готови.

Джак почука на вратата.

7

В пълната със сенки стая Лавел дишаше забързано и тежко на леглото. Всъщност пуфтеше като животно.

Ръцете му бяха сгънати отстрани, пръстите извити и стегнати, като орлови нокти. Повечето време ръцете му бяха неподвижни, но сегиз-тогиз се размахваха буйно, като нанасяха удари във въздуха или се забиваха силно в чаршафите.

Трепереше почти постоянно. От време на време се мяташе и свиваше като поразен от електричество; при тези случаи цялото му тяло се вдигаше над леглото, после тежко падаше и пружините на матрака сърдито скърцаха.

Изпаднал в дълбок транс, той изобщо не усещаше спазмите.

Беше се взрял право нагоре, с широко отворени очи, почти без да мига, но не виждаше тавана или нещо друго наоколо. Пред него имаше други неща, в друга част на града, където зрението му бе пленено от жадна глутница малки убийци, с които бе установил психически контакт.

Съскаше.

Ръмжеше.

Скърцаше зъби.

Хвърляше се, скачаше, въртеше се.

После лежеше тихо и неподвижно.

След това заби нокти в чаршафите.

Съскаше така силно, че запращаше плюнки в мрака около себе си.

Краката му изведнъж бяха обладани. Заудря ожесточено с пети по матрака.

Ръмжеше откъм гръкляна си.

За малко полежа тихо.

После задиша тежко. Подсмръкна. Отново изсъска.

Подуши момичето. Пени Досън. Имаше чудесен мирис Сладка. Млада. Свежа. Нежна. Искаше я.

8

Фей отвори вратата, видя пистолета на Джак и го изгледа уплашено:

— Боже, за какво е това? Какво правиш? Знаеш как мразя оръжията. Махни това нещо.

От вида на Фей, която отстъпи, за да влязат, Джак разбра, че децата са добре и се поотпусна с облекчение. Все пак попита:

— Къде е Пени? Къде е Дейви. Добре ли са?

Фей погледна към Ребека и започна да се усмихва, после осъзна какво бе казал Джак и му се намръщи:

— Добре? Е, разбира се, че са добре. Съвсем отлично са. Аз може и да нямам собствени деца, но знам как да се грижа за тях. Мислиш ли, че бих позволила нещо да се случи на двете ми маймунки? За Бога, Джак, не разбирам…

— Някой проследи ли ви, като идвахте насам от училището? — припираше Джак.

— И за какво бяха всички тия глупости все пак? — разсърди се Фей.

— Не бяха глупости. Мисля, че ти обясних. Някой опита ли се да те проследи? Ти наистина се огледа, както ти казах, нали, Фей?

— Да, да, да. Оглеждах се. Никой не се опита да ме проследи. А и не мисля…

Докато говореха, бяха преминали от антрето в хола. Джак се огледа и не видя децата.

— Фей, къде са те, по дяволите?

— Не ми говори с този тон, за Бога. Какво си мислиш…

— Фей, по дяволите!