Читаем Вуду полностью

— С тази философия животът ти би бил ужасно самотен.

— Това още ме плаши.

— Няма да изгубим това, Ребека.

— Нищо не е вечно.

— Това едва ли е най-оптимистичната мисъл.

— Но наистина е така.

— Ако други мъже са те наранявали…

— Не е това.

— Какво е тогава?

Тя отклони въпроса:

— Целуни ме.

Той я целуна. И пак, и пак. Не бяха страстни целувки. Нежни. Сладки.

След малко той се обади:

— Обичам те.

— Не го казвай.

— Аз не само го казвам. Мисля го.

— Просто не го казвай.

— Не съм човек, който говори неща, които не мисли.

— Знам.

— И не ги казвам преди да съм сигурен.

Тя не пожела да го погледне.

— Сигурен съм, Ребека. Обичам те.

— Помолих те да не го казваш.

— Не съм поискал да го чуя от тебе.

Тя прехапа устна.

— И не искам да те обвързвам — продължи той.

— Джак…

— Кажи ми само, че не ме мразиш.

— Ще спреш ли…

— Би ли казала просто, че не ме мразиш?

— Не те мразя — въздъхна тя.

— Просто ми кажи, че не съм ти отвратителен — усмихна се той.

— Не си ми много отвратителен.

— Просто ми кажи, че малко ме харесваш.

— Харесвам те малко.

— Може би повече от малко.

— Може би повече от малко.

— Добре. С това мога да живея засега.

— Хубаво.

— Междувременно аз обичам тебе.

— По дяволите, Джак.

Тя се отдръпна от него и издърпа чаршафа си чак до брадичката.

— Не бъди хладна към мене, Ребека.

— Не съм хладна.

— Не се дръж с мене като днес.

Тя срещна погледа му.

— Мислех, че изобщо съжаляваш за онова, което се случи снощи — не спираше той.

Тя поклати глава — не.

— Държанието ти днес ме нарани. Мислех, че си отвратена от мене, от себе си, от това, което направихме.

— Не. Никога.

— Сега го знам, но ето че се дърпаш отново, държиш ме на една ръка разстояние. Какво има?

Тя захапа палец. Като момиченце.

— Ребека?

— Не знам как да го кажа. Не знам как да обясня. Никога преди не е било нужно, да го изказвам с думи пред друг.

— Аз съм добър слушател.

— Трябва ми малко време да си помисля.

— Помисли си.

— Съвсем за малко. Няколко минути.

— Колкото искаш.

Тя се загледа замислено в тавана.

Той се пъхна под чаршафа при нея и дръпна одеялото над двама им.

Полежаха за малко мълчаливи.

Отвън вятърът изпълняваше серенада от два тона.

— Баща ми умря, когато бях на шест години — обади се тя.

— Съжалявам. Това е ужасно. Ти тогава изобщо не си имала възможност да го опознаеш.

— Така е. И все пак, колкото и да е странно, и сега понякога така ми липсва, след всичките години, въпреки че не съм го познавала наистина. Все пак ми липсва.

Джак си помисли за своя малък Дейви, който нямаше и шест годинки, когато майка му умря.

Внимателно притисна ръката на Ребека.

— Но това, че баща ми умря, когато бях на шест години — донякъде това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че го видях как умира. Тогава бях там.

— Боже! Как… как се случи?

— Ами… той и мама имаха малка закусвалня. Четири масички. Главно храна за вкъщи. Сандвичи, картофена салата, макарони, няколко вида десерт. Трудно е да направиш удар в този бизнес, ако не разполагаш с две неща още от началото — достатъчно начален капитал, с който да изкараш първите две години, докато се утвърдиш, и подходящ квартал с много пешеходци или чиновници някъде наблизо. Но родителите ми бяха бедни. Капиталът им беше твърде скромен. Не можеха да плащат високия наем за хубаво място, така че започнаха от по-лошо и се местеха, когато можеха да си го позволят — три пъти за три години, всеки път на малко по-добро място. Работеха много, толкова много… Баща ми работеше и допълнително като пазач, късно нощем, след като затвореха закусвалнята — почти до сутринта. После си идваше вкъщи, спеше четири-пет часа и отиваше да отвори закусвалнята преди обед. Мама приготвяше повечето от храната, която се сервираше, а стоеше и на щанда; освен това работеше и като чистачка при няколко семейства — за някой долар в повече. Накрая работата в заведението потръгна. Татко можеше да остави работата си като пазач, а мама престана да чисти. Всъщност бизнесът започна така да нараства, че те вече мислеха да наемат и първия си работник — само двамата не успяваха да се справят с всичко. Бъдещето изглеждаше отлично. Тогава… един следобед… в малко посещаваните часове между обеда и вечерята, когато мама беше по покупки и аз бях сама в закусвалнята с баща си… един тип нахлу… с пистолет…

— О, по дяволите — изстена Джак. Той знаеше останалото. Беше го виждал и преди, много пъти. Мъртви собственици на магазини, прострени в локва собствена кръв, до изпразнените си каси.

— В този мръсник имаше нещо странно — продължи Ребека. — Макар че бях само на шест години, разбрах, че нещо не е наред с него още щом влезе. Затова отидох в кухнята и го огледах през завесите. Не го свърташе на едно място… беше блед… с кръгове около очите…

— Наркоман?

— Така се оказа после, да. Ако и сега затворя очи, мога да видя бледото му лице, тика на устата му. Ужасното е… че го виждам по-ясно, отколкото виждам лицето на баща си. Онези ужасни очи.

Тя потрепера.

— Няма нужда да продължаваш — намеси се Джак.

— Напротив. Трябва. Искам да ти кажа. За да можеш да разбереш защо… защо съм такава за някои неща.

— Добре. Щом си сигурна…

— Сигурна съм.