Свали ципа на ботуша, плъзна ръка вътре и опипа раната на глезена си. Малко я болеше. Когато извади дланта си от ботуша, по върховете на пръстите й блестеше малко кръв.

— Какво ти е станало, мила? — забеляза я леля Фей.

— Няма нищо — отвърна Пени.

— Това е кръв.

— Само драскотина.

Дейви побледня при вида на кръвта.

Пени се опита да го успокои, макар че гласът й явно трепереше и се боеше да не би лицето да издаде тревогата й.

— Няма нищо, Дейви. Добре съм.

Леля Фей настоя да разменят местата си с Дейви, за да седне до Пени и да огледа по-добре раната. Накара Пени да свали ботуша си, а тя смъкна чорапа и разкри прободна рана и няколко драскотини по глезена. Имаше кръв, но не много; след няколко минути щеше да спре и без превръзка.

— Как стана това? — попита леля Фей.

Пени се поколеба. Искаше й се най-много, да разкаже на Фей за съществата със светещите очи. Нужна й беше помощ, защита. Но знаеше, че не бива да си отваря устата. Не биха й повярвали. В края на краищата тя беше момичето, което беше имало нужда от психиатър. Ако започнеше да дрънка за духове със светещи очи, щяха да помислят, че отново е зле, че все още мисли за смъртта на майка си и щяха отново да я пратят при психиатъра. А докато я мъкнеха по кабинетите, нямаше да има кой да пази Дейви от духовете.

— Хайде, хайде — придумваше я Фей. — Признай си, какво лошо нещо си правила?

— А?

— Затова и се колебаеш. Кажи какво правеше?

— Нищо — отвърна Пени.

— Тогава къде си се порязала?

— Закачих… закачих си ботуша на пирон.

— Пирон? Къде беше това?

— На вратата.

— Коя врата?

— При училището — вратата, пред която те чакахме. От нея стърчеше пирон и аз се спънах в него.

Фей се намръщи. За разлика от сестра си (майката на Пени), Фей беше червенокоса, с остри черти и почти безцветни сиви очи. Когато бе спокойна, лицето й бе доста хубаво; искаше ли да се скара обаче, то напълно се изменяше. Дейви казваше, че тогава „прилича на вещица“.

— Ръждив ли беше? — попита Фей.

— Какво?

— Пиронът, разбира се. Ръждив ли беше?

— Не знам.

— Е, нали си го видяла? Иначе откъде знаеш, че е било пирон?

— Да. Предполагам, че беше ръждив.

— Ваксинирана ли си против тетанус?

— Да.

Леля Фей я изгледа с неприкрито подозрение:

— Ти знаеш ли изобщо какво е ваксинация против тетанус?

— Правят ни в училище.

— Така ли? — все още със съмнение попита Фей.

— Правят ни всякакви инжекции в училище — обади се Дейви. — Беше дошла една сестра и цяла седмица ни биха инжекции. Беше ужасно. Чувствах се като възглавничка за топлийки. Инжекции за заушка и шарка, за грип. За какво ли не. Мразя ги.

Фей изглежда бе доволна.

— Добре. Все пак, като се приберем вкъщи, ще измием хубаво раната и ще я намажем със спирт, ще сложим йод и ще я бинтоваме.

— Но то е само драскотина — възрази Пени.

— Няма защо да рискуваме. Хайде сега, сложи си пак ботуша, мила.

Пени тъкмо постави крак в ботуша си и дръпна ципа, когато колелото на таксито попадна в дупка. Всички подскочиха и полетяха напред с такава сила, че едва не паднаха от седалките.

— Младежо — обърна се Фей към шофьора, макар че той беше почти четиридесетгодишен, на нейна възраст, — къде, за Бога, си се учил да караш?

Той погледна в огледалцето:

— Извинете, госпожо.

— Не знаете ли какво е състоянието на улиците в града? — продължи Фей. — Трябва да си държите очите отворени.

— Старая се — отвърна той.

Докато Фей изнасяше лекция на шофьора как да кара таксито си, Пени се облегна на седалката, затвори очи и си спомни грозната ръчичка, която я бе наранила и разпрала ботуша й. Направи опит да се убеди, че е било крайникът на някое обикновено животно — нищо странно, нищо, свързано със Зоната на здрача. Но повечето животни имат лапи, а не ръце. Маймуните, естествено, имат ръце. Но онова не беше маймуна. В никакъв случай. И катеричките имат нещо като ръце, нали? И миещите се мечки. Но онова не беше нита катеричка, нито миеща се мечка. Не беше нещо, което е виждала или за което е чувала.

Дали се бе опитвало да я повали и да я убие? Право там, на улицата?

Не. За да я убие, съществото — или другите като него, ония със светещите сребърни очи — би трябвало да излязат пред вратата, на открито, където госпожа Шепърд и останалите биха ги видели. А Пени беше твърдо убедена, че духовете не искат да ги вижда никой освен нея. Те бяха потайни. Не, със сигурност не са искали да я убият в училището; целта им е била само добре да я уплашат, да я убедят, че все още се спотайват наоколо и чакат сгоден случай…

Но защо?

Защо искаха нея и навярно Дейви, а не някои други деца?

Защо духовете се сърдеха? Какво ги караше да я преследват така?

Не можа да се сети за нещо, извършено от нея, което би накарало някого така ужасно да й се разсърди, а още по-малко духовете.

Объркана, нещастна и уплашена, тя отвори очи и погледна навън. Снегът се трупаше навсякъде. Усещаше в сърцето си същия студ като по обветрените, ледени улици.

ВТОРА ЧАСТ

Сряда, 17 ч. 30 мин. — 23 ч. 00 мин.