Читаем Върколашки метаморфози полностью

Мнозина не разбират как е възможно това. Ще се опитам да обясня. Във всяка култура е прието особеностите на външността да се свързват с определени черти на характера. Прекрасната принцеса е добра и състрадателна; злобната вещица е грозница и има огромна брадавица на носа. Има и по-фини връзки, които не може да се формулират толкова просто — именно около тях се гради изкуството на живописния портрет. С времето тези връзки се променят и затова красавиците от една епоха в друга често предизвикват недоумение. Та значи, за по-простичко, личността на лисицата е онзи човешки тип, с който асоциира външността й средният представител на дадена епоха.

Приблизително на всеки петдесет години напасваме към неизменните си черти нов симулакрум на душата, който показваме на хората. Затова от човешка гледна точка вътрешното ни във всеки момент е тъждествено на външното сто процента. Друг въпрос е, че не е тъждествено на истинското, но на кого му пука? Повечето хора изобщо нямат истинско, а само външно и вътрешно, двете страни на една монета, която, както искрено вярват хората, някой им е внесъл някъде.

Знам, че изглежда странно, но всичко е точно така: за да угодим на съвременниците, си нахлузваме ново „аз“, съвсем като ушита по новата мода рокля. Старите се прибират в килера и дори ни е трудно да си спомним какви сме били малко след това. Освен това живеем вятърничаво, в игри и забави. Според мен това е един вид еволюционен механизъм, чиято задача е да ни облекчи мимикрията и маскировката. Защото най-добрата мимикрия е когато почваш да приличаш на другите не само по физиономия, но и по начина на мислене. Това, впрочем, е мимикрия само за лисиците. За хората е съдба.

Наглед съм някъде от около четиринайсет до седемнайсет — по-близо до четиринайсет. Физическият ми облик поражда у хората, особено у мъжете, силни и противоречиви чувства. Наистина са скучни за описание, пък и не е нужно — днес даже лолитките четат „Лолита“. Та точно тези чувства ме изхранват. Вероятно би могло да се каже, че се прехранвам с измама: защото изобщо не съм малолетна. За удобство определям възрастта си на две хиляди години — поне тях мога да си ги припомня повече или по-малко свързано. Всъщност това си е чисто кокетство — в действителност съм много по-стара. Началото на живота ми е много, много по-отдавна и да си го припомня е толкова трудно, колкото да осветиш с фенерче звездното небе. Ние, лисиците; не сме раждани като хората, рожби сме на небесния камък и сме далечни роднини със самия Сун-у-Кун, героя от „Пътешествие на Запад“ (няма да твърдя, че е точно така, нямам никакви лични спомени от тези прадревни времена). Та през онези дни сме били различни. Имам предвид вътрешно, не външно. Външно ние не се променяме с времето — ако не се брои, че на всеки сто и осем години в опашката ни се появява още едно сребърно косъмче.

Лично аз не съм оставила в историята важна следа като някои други представители на моя род. И все пак ме споменават в един от паметниците на световната литература и за мен може да прочетете дори на руски. За тази цел трябва да отидете в „Академкнига“, да купите книгата на Гън Бао „Записки за търсене на духовете“ и да намерите в нея историята как по времето на късната династия Хан наместникът на Сихай търсел един избягал началник на охраната. Казали му, че го е отвлякла нечиста сила, и той пратил военен отряд да го намери. По-нататък (този лист си го нося като талисман) наистина не мога да чета, без сърцето ми да се разтупка: