Читаем Време за умиране полностью

Мъжът с боядисаната коса не каза нищо повече, защото нямаше какво да каже. Барманите обичат да бъдат приветливи, но в този разговор приветливостта просто отсъстваше. Не е лесно да пътуваш на стоп по второстепенни пътища в разгара на зимата, и то в щат, който е едва на четирийсет и първо място по гъстота на населението. Но човекът беше твърде възпитан, за да го каже на глас. Ричър взе чашата и направи опит да я задържи стабилно. Просто един малък тест. Резултатът обаче не беше добър. Боляха го всички стави, кости и сухожилия от върховете на пръстите до гръдния кош. Течността леко се вълнуваше от микроскопичното потрепване на ръцете му. Той напрегна воля и поднесе чашата към устните си. Целта му беше да успокои вълнообразното движение на течността, но вместо това едва не разля кафето. Пияният му съсед го гледа известно време, после отмести очи. Кафето беше горещо и малко престояло, но съдържаше онова, от което той се нуждаеше — достатъчно кофеин. Пияният вдигна чашата си, отпи една глътка и я върна обратно на подложката. В очите му имаше тъга. В ъглите на леко разтворените му устни се образуваха микроскопични мехурчета. Вдигна чашата и отново отпи. Ричър последва примера му, този път по-бавно. Всички мълчаха. Пияният поиска още едно питие. „Джим Бийм“. Бърбън, поне тройна доза. Ръката на Ричър леко го отпусна. Както винаги кафето се оказа добро лекарство за болката.

После телефонът иззвъня.

Всъщност иззвъняха два телефона — единият на рецепцията, а другият на една лавица край бара. Съвместяването на пет длъжности едновременно. Мъжът с боядисаната коса не можеше да бъде навсякъде едновременно. Той се обърна и вдигна слушалката:

— Мотел „Аполо Ин“.

Изрече думите гордо и ентусиазирано, сякаш това беше първото обаждане в нощта на откриването на заведението. Послуша няколко секунди, после притисна слушалката в гърдите си и подхвърли:

— Теб търсят, докторе.

Ричър машинално се обърна да потърси с очи доктора зад гърба си. Но нямаше никой.

— Кой е? — изломоти пияницата до него.

— Мисис Дънкан — отвърна барманът.

— Какъв й е проблемът?

— Тече й кръв от носа и не спира.

— Кажи й, че не си ме виждал.

Мъжът предаде съобщението и прекъсна връзката. Пияният се смъкна на стола си и носът му почти опря в ръба на чашата.

— Лекар ли си? — попита Ричър.

— Какво ти пука?

— Мисис Дънкан е твоя пациентка, така ли?

— Технически погледнато — да.

— Но теб не те е грижа за нея, а?

— Ти да не си от Комисията по професионална етика? Тече й само кръв от носа.

— Но не спира. Нещата могат да станат сериозни.

— Тя е на трийсет и три и е здрава като кон. Няма нито хипертония, нито някакви болести на кръвта. Не употребява наркотици. Не виждам причини за безпокойство. — Мъжът отново посегна към чашата си и започна да пие на големи глътки.

— Омъжена ли е? — подхвърли Ричър.

— Да не искаш да кажеш, че бракът причинява кръвотечение от носа?

— Понякога — отвърна Ричър. — Едно време бях военен полицай. Случваше се да ни викат в къщите на семейни двойки. Когато ги бият, жените вземат много аспирин срещу болката. Но аспиринът разрежда кръвта и при следващия удар в носа кръвотечението не може да спре.

Пияният не отговори.

Барманът погледна встрани.

— Какво? — изгледа ги поред Ричър. — Това често ли се случва?

— Само й тече кръв от носа — повтори пияният.

— Май те е страх да се месиш в семейни скандали, а? — подхвърли Ричър.

Мълчание.

— Може би има и други наранявания — добави той. — По-малко видими. Тя ти е пациентка.

Мълчание.

— Кръвотечението от носа не се различава от кръвотечение от други места — продължи Ричър. — Ако не спре, тя ще припадне. Все едно, че е получила рана от нож. Ти нямаше да я оставиш да стои с прорезна рана, нали?

Мълчание.

— Както и да е — въздъхна Ричър. — Това не ми влиза в работата. А и ти не ставаш за нищо. Дори не можеш да шофираш, за да стигнеш при нея. Поне се обади на някой друг.

— Няма друг — изфъфли пияният. — Има един пункт за спешна помощ, но той е на сто километра от тук. Със сигурност няма да изпратят линейка за някакво кървене от носа.

Ричър отпи още една глътка кафе. Пияният не посегна към чашата си.

— Разбира се, че ще ми бъде трудно да шофирам — промърмори той. — Но ако стигна до там, ще бъда окей. Аз съм добър лекар.

— Не мога да си представя как би изглеждал един лош лекар — процеди Ричър.

— Знам какво ти е на теб например — продължи събеседникът му. — Във физически смисъл. Психическия не мога да коментирам…

— Не прекалявай, приятелче — изгледа го намръщено Ричър.

— Иначе какво?

Ричър замълча.

— Нищо и никакво кървене от носа — отново повтори докторът.

— Как ще го спреш?

— С малко местна упойка и памук в ноздрите. Налягането ще спре кръвотечението, независимо дали е вземала аспирин.

Ричър кимна. Беше виждал да го правят по време на военната си служба.

— В такъв случай да вървим, докторе — подхвърли той. — Аз ще карам.