Читаем Време за умиране полностью

— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?

— Да.

— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?

— Да.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.

Онзи покорно бръкна в джоба си и извади мобилния телефон — черен и някак крехък в огромната му розова ръка. Ричър свали задното капаче. Беше виждал как подобни апаратчета падат на тротоара и знаеше какво има вътре. Батерия и SIM карта. Извади батерията и я запрати на три-четири метра от себе си. Задържа SIM картата, а останалата част от телефона отлетя в обратна посока. Тънкото парче силикон със златни нишки в средата кацна в отворената му длан.

— Изяж я! — заповяда той.

— Какво?! — стреснато го погледна Брет.

— Казах да я изядеш. Това ти е глобата, защото се представи като безполезна торба лой!

Онзи се поколеба, после посегна с палец и показалец и внимателно положи картата на езика си. Затвори уста, подъвка известно време, за да произведе нужното количество слюнка и с усилие преглътна.

— Покажи! — заповяда Ричър.

Младият мъж отвори уста и изплези език. Като дете в кабинета на доктора. Картата беше изчезнала.

— А сега седни — разпореди се Ричър.

— Какво?!

— Както преди малко.

— Нали каза да тръгвам към дома на Дънкан?

— Казах — кимна Ричър. — Но не веднага. Не и докато съм в района.

Видимо обезпокоен, Брет седна на земята. С лице на юг и изпънати крака. Ръцете му легнаха на коленете, тялото му леко се наклони напред.

— Ръцете назад — заповяда Ричър. — Облегни се на тях.

— Защо?

Боеприпасите на противника.

— Просто го направи.

Брет се подчини. Тежестта на тялото му легна върху изпънатите ръце. Ричър се изправи зад него. Дебелата му подметка смаза десния лакът на младежа. Той падна назад, претърколи се по корем и заскимтя. После отново се надигна до седнало положение, хвана счупената ръка със здравата и му отправи обвинителен поглед. Ричър отново мина зад него и му нанесе силен ритник в тила. Тялото му политна напред, а после бавно се претърколи на една страна. Приличаше на огромна буква Г, изписана върху мръсна кафява страница.

Ричър му обърна гръб и тръгна на север, към двете дървени постройки на хоризонта.

Канадският влекач с контейнера на Дънкан напредваше бързо по шосе №3 на Британска Колумбия, което вървеше успоредно с правата като конец държавна граница. Движеше се на изток към Албърта. Шосе №3 не беше особено подходящо за големи тирове, защото беше тясно, изпълнено с остри завои и опасни наклони. Повечето шофьори предпочитаха шосе №1, което тръгваше от Ванкувър право на север, а по-късно поемаше на изток. Беше по-удобно във всяко отношение, но и по-оживено. В сравнение с него шосе №3 беше далеч по-спокойно, с дълги участъци от абсолютно пуст асфалт, пресичащи дивата природа. Имаше и достатъчно зони за почивка, покрити със ситен чакъл.

Една от тези зони се намираше на километър и половина преди националния парк „Уотъртън Лейкс“. От гледна точка на САЩ това място беше точно над границата между щатите Вашингтон и Айдахо, по средата на пътя между Спокейн и Кор д’Ален, приблизително на сто и шейсет километра от двете населени места. Гледката беше възхитителна — безкрайни гори на юг, величествени езера на север, заснежените върхове на Скалистите планини на изток. Шофьорът на влекача спря на паркинга не заради гледката, а защото трябваше да се срещне с пътниците на бял микробус, който вече чакаше там. Благодарение на своята предпазливост и на късмета фамилията Дънкан беше в този бизнес от дълги години. Едно от най-важните й правила гласеше да прехвърлят внесената стока по възможно най-бързия начин. Транспортните контейнери можеха да бъдат проследени. Всъщност индивидуалният код на всеки от тях имаше именно това предназначение. За да не рискуват закъснялата тревога, вдигната от някой подозрителен митнически служител, те предпочитаха да прехвърлят стоката броени часове след освобождаването й, като използваха анонимно, незабележимо и невъзможно за проследяване транспортно средство — обикновено някой от многобройните товарни микробуси, които кръстосваха по пътищата.

Влекачът спря в далечния край на паркинга, а задницата на белия микробус се залепи за него. Шофьорите слязоха. Без да си разменят нито дума, те излязоха на пътя и започнаха да го наблюдават в двете посоки — единият на изток, а другият на запад. Платното беше пусто, нещо обичайно за шосе №3. Двамата се обърнаха, изтичаха при машините и се заловиха за работа. Шофьорът на микробуса отвори задната врата, а мъжът на влекача се покатери на платформата, счупи пластмасовите печати и отвори вратите на контейнера.