Читаем Властелинът на пръстените полностью

Имаше ракети като ята сладкопойни искрящи птици. Имаше зелени дървета със стволове от тъмен пушек — листата им се раздипляха, сякаш за миг настъпваше пролет, и сияйните им клони сипеха над смаяните хобити благоуханни пламтящи цветя, които изчезваха тъкмо преди да докоснат вдигнатите им лица. Рояци бляскави пеперуди прелитаха сред дърветата; избликваха реки от пъстри пламъци и се превръщаха в орли, кораби с издути платна или летящи лебеди; развихри се червена гръмотевична буря с жълт дъжд; сред рева на атакуваща армия във въздуха излетяха безброй сребърни копия и паднаха в Рекичката, съскащи като разлютени змии. Имаше и една последна изненада в чест на Билбо и както бе предвидил Гандалф, тя съвсем слиса хобитите. Светлините угаснаха. Издигна се огромен облак дим. Той се извиси като далечна планина с огнено сияние на върха. Изригнаха зелени и алени пламъци. От тях литна златисто-червен дракон — не в естествена големина, но ужасно правдоподобен: челюстите му бълваха огън, очите му светкаха; раздаде се рев и той профуча три пъти над главите на тълпата. Всички се приведоха, а мнозина се захлупиха по очи. Драконът мина и замина като фурия, преметна се презглава и се пръсна над Крайречкино с оглушителна експлозия.

— Това е сигналът за вечеря! — обяви Билбо.

Болка и уплаха изчезнаха мигом, проснатите хобити рипнаха на крака. За всички имаше разкошна вечеря; тоест за всички освен поканените на специалния семеен прием. Поканите бяха ограничени на дванадесет дузини (хобитите наричат това число една гроса, но смятат за невъзпитано то да се употребява за хора). Гостите бяха подбрани от всички роднински родове на Билбо и Фродо плюс неколцина специални приятели (например Гандалф). С родителско разрешение присъстваха множество млади хобити, защото хобитите не са излишно строги към вечерните закъснения на децата си, особено ако има вероятност да получат безплатна вечеря. За да се отгледа един млад хобит, отиват сума провизии.

На този прием щяха да присъстват доста Торбинсовци и Многознаевци, а също Туковци и Брендифуковци; имаше разни Ровичковци (роднини на Билбовата баба) и Едробузовци (сродници на дядо му Тук); не бяха пропуснати Тършувковци, Болгеровци, Вържиколановци, Мишеходовци, Дебелушковци, Рогосвирци и Гордокраковци. Сред тях се срещаха съвсем далечни роднини на Билбо — някои живееха в затънтени кътчета на Графството и едва ли бяха стъпвали в Хобитово досега. Не бяха забравени и Влачи-Торбинсови. Присъстваха Ото и жена му Лобелия. Те не обичаха Билбо и мразеха Фродо, но изписаната със златно мастило покана бе тъй великолепна, че нямаха сили да я отхвърлят. Освен това братовчед им Билбо отдавна се специализираше в кулинарията и кухнята му бе спечелила най-висока репутация.

Всичките сто четиридесет и четирима гости очакваха приятно пиршество, макар че донякъде се опасяваха от подиртрапезното слово на домакина (неизбежна традиция). Току-виж, му хрумнало да вмъкне откъси от това, което наричаше поезия, а пък след една-две чашки можеше да намекне и за нелепите приключения през загадъчното си пътешествие. Гостите не бяха разочаровани — пиршеството се оказа много приятно, същински безкраен празник: богат, изобилен, разнообразен и продължителен. През следващата седмица покупките на провизии из цялата околия паднаха почти до нула, но това нямаше особено значение, тъй като Билбо бе изпразнил запасите в повечето складове, мазета и хамбари.

След като пиршеството (горе-долу) привърши, дойде ред на Словото. Но сега компанията бе обхваната от дух на търпимост, в онова блажено състояние, наричано „дозапълване на ъгълчетата“. Заети да посръбват любимите си питиета и да похрусват любимите си лакомства, те забравиха опасенията. Готови бяха да слушат каквото и да било и да ръкопляскат във всяка пауза.

— Скъпи роднини — започна Билбо, ставайки от стола си.

— Слушайте! Слушайте! Слушайте! — развикаха се всички и продължиха да скандират в хор, сякаш се чудеха дали да изпълнят собствения си призив.

Билбо напусна мястото си и се покатери на един стол под празнично осветеното дърво. Лъчите на фенерите озаряваха грейналото му лице, проблясваха по златните копчета на бродираната му копринена жилетка. Всички го гледаха — изправен, размахал високо едната си ръка и пъхнал другата в джоба на панталона.

— Скъпи мои Торбинсовци и Многознаевци — започна той отново. — И вие, драги ми Туковци и Брендифуковци, Ровичковци и Едробузовци, Тършувковци, Рогосвирци и Болгеровци, Вържиколановци, Дебелушковци, Мишеходовци и Гордокраци.

— Гордокраки — провикна се един възрастен хобит от дъното на шатрата. Той, естествено се казваше Гордокрак, и то с пълно право: краката му бяха големи, извънредно космати и в момента и двата се намираха на масата.

— Гордокраци — повтори Билбо. — А също вие, добри ми Влачи-Торбинсови, които най-сетне с радост приветствам в Торбодън. Днес е моят сто и единадесети рожден ден — навършвам сто и единадесет години.