Читаем Вампирът Лестат полностью

И само след мигове вече бях стигнал до тайното си подземно скривалище. Отместих камъка и заслизах надолу по грубо изкопаните тесни стъпала. Още един завой и още един и вече бях сред прохладна, спасителна тъмнина, миришеше на пръст, и полегнах на калния под на тясната килия. Сърцето ми туптеше като бясно, крайниците ми трепереха. Акаша! „Тази твоя музика е способна и мъртъвците да пробуди.“

Ах, де да можех да не затварям очи, де да бях способен да мисля, ех, ако слънцето не изгряваше!

Тя е била там, в Сан Франциско, била е съвсем близо до нас, когато е изгаряла враговете ни. Чужда, напълно чужда… Да.

Но не и нецивилизована, не, не дивачка. Не, тя не беше такава. Тя само съвсем скоро се бе пробудила отново, моята богиня, излетяла като великолепна пеперуда над своя пашкул. А какво бе светът за нея? Как бе дошла при нас? За какво ли мислеше? Опасност за всички ни. Не! Не вярвам! Тя бе убила враговете ни. Бе дошла при нас.

Ала вече не можех да се боря със сънливостта и с тежестта в цялото ми тяло. Тези съвсем обикновени усещания надделяваха над цялото ми удивление и възбуда. Тялото ми се отпусна и безпомощно застина, проснато на земята.

И после внезапно почувствах как една ръка обхваща моята длан.

Бе студена като мрамор, и също тъй здрава и силна.

Очите ми рязко се отвориха и се втренчиха в мрака. Стиснаха ме още по-силно. Буйни, гъсти копринени коси докоснаха лицето ми. Ледена ръка погали гърдите ми.

О, моля те, любима моя, прекрасна моя, моля те! — искаше ми се да възкликна, ала очите ми се затваряха! Скованите ми устни не можеха да помръднат. Губех съзнание.

Слънцето бе изгряло в небето.