Читаем Unknown полностью

След като избухна войната, се притесних, че директорката ще вземе да промени строго установения в живота и ред - все пак ни предупредиха, че ще се наложи всички да правим жертви.

Но госпожица Бенсън очевидно нямаше намерение да прави жертви и онова лято, въпреки ограниченията в пътуването и недостига на средства, потегли към Аделаида точно в същия ден, както винаги дотогава. Изчаках да минат пет дни, откакто таксито я откара на гарата, и реших, че сега вече е безопасно да осъществя безобидния си набег.

На шестата нощ не мигнах чак до един часа - лежах като препарирана, докато не се уверих, че останалите шестнайсет момичета в спалното помещение са потънали в непробуден сън. Едва тогава станах от леглото, взех от шкафчето на момичето до мен джобно фенерче и се отправих през площадката към стълбището. Ако случайно ме спипаха, вече си бях измислила оправдание - щях да кажа, че ми е прилошало, и тъй като през дванайсетте години, откакто бях в сиропиталище „Света Хилда“, почти не бях стъпвала в лечебницата, бях убедена, че ще ми повярват. Заслизах предпазливо по стълбите, без да се налага да включвам фенерчето: откакто госпожица Бенсън беше потеглила за Аделаида, всяка сутрин бях тренирала и бях изминавала пътя със затворени очи. Щом стигнах кабинета на директорката, отворих вратата и се шмугнах вътре - чак тогава включих и фенерчето. Отидох на пръсти при писалището на госпожица Бенсън и издърпах внимателно горното ляво чекмедже. Виж, не бях подготвена, че ще намеря вътре двайсетина различни ключа - някои бяха навързани на връзки, други лежаха отделно, но не бяха надписани. Помъчих се да си спомня формата и големината на ключа, с който госпожица Бенсън отключва кантонерката, но така и не се сетих как изглежда, затова, направлявана единствено от джобното фенерче, няколко пъти изминах разстоянието от писалището до кантонерката и обратно, докато открия ключа, завъртял се на сто и осемдесет градуса.

Издърпах възможно най-бавно горното чекмедже, ала пантите пак изскърцаха гръмовно. Спрях и затаила дъх, нададох ухо дали някъде в сградата се чува движение. Дори надзърнах под вратата, за да се убедя, че не са включили внезапно осветлението. След като се уверих, че не съм събудила никого, се заех да прехвърлям папките в чекмеджето на кантонерката, отбелязано с буквите „ОПР“: Робъртс, Рос, Роуз... Издърпах тежката папка с моето име и я оставих върху писалището на директорката. Седнах на стола и и като си светех с фенерчето, захванах да преглеждам внимателно страниците една по една. Бях на шестнайсет години, в сиропиталище „Света Хилда“ бях от дванайсет години и затова папката беше доста дебела. Беше ми напомнено за всички бели, които някога съм вършила, включително и това, че навремето съм подмокряла леглото, а също похвалите за рисунките ми, особено за един от акварелите, който още висеше в столовата. Но колкото и да прехвърлях листовете в папката, така и не открих нищо за времето, преди да навърша три годинки. Запитах се дали това не е някакво правило, важащо за всички в сиропиталището. Надзърнах набързо в папката на Джени Роуз. За свой ужас се натъкнах на името и на баща и (Тед, починал), и на майка и (Сюзан). Беше прикачена и бележка, в която се казваше, че госпожа Роуз имала още три деца и след смъртта на съпруга си, починал от сърце, не можела да се грижи и за четвърто.

Заключих кантонерката, върнах ключа в горното ляво чекмедже на писалището на госпожица Бенсън, угасих фенерчето, излязох от кабинета и се качих бързо по стълбището в спалното помещение, Сложих фенерчето, откъдето го бях взела, и си легнах. Недоумявах какво ли още да направя, за да се помъча да разбера кои са майка ми и баща ми и откъде съм дошла.

Родителите ми сякаш изобщо не бяха съществували, а аз бях започнала живота си на три години. Тъй като единствената друга възможност бе да съм зачената непорочно, нещо, в което не вярвах дори за Божията майка, желанието да установя истината стана неудържимо. Накрая явно съм заспала, защото единственото, което помня, бе как на другата заран се събудих от училищния звънец.

Когато спечелих стипендията за Мелбърнския университет, се чувствах като затворница, излежала дълга присъда и най-сетне пусната на свобода. За пръв път ми дадоха стая, която да си е само моя, и ми разрешиха да ходя без униформа - не че дрехите, които ми беше по джоба да си купя, щяха да предизвикат възторг у моделиерите в Мелбърн. Помня, в университета залягах още повече над учебниците, защото се притеснявах, че ако в първи курс не си взема изпитите, ще ме върнат в сиропиталище „Света Хилда“, където ще гния до края на дните си.

Във втори курс записах изкуствознание и английски, продължавах и да рисувам - това ми беше хоби, но нямах и представа какво искам да работя, след като се дипломирам. Преподавателят ми каза да съм помислела дали да не стана учителка, това обаче ми напомняше твърде много за. „Света Хилда“, а и не исках да заприличвам на госпожица Бенсън.