Читаем Тръпка полностью

— Най-после си се престрашил, а, пич?! — казва Брент.

Неговият лондонски акцент също е по-силен отпреди.

— Всъщност аз му предложих — отсича Хедър.

Вратата на вагонетката се отваря със скърцане. Операторът се промушва зад нас, нахлупил черна шапка с емблемата на курорта. Той проверява имената ни в списъка и ни сочи да се качим.

Качваме се един по един.

— Това ли сме всички? — питам аз, опитвайки се да печеля време. Операторът смята, че сме това. Във фигурата му има нещо познато.

Другите са вече във вагонетката. С неохота се качвам и аз.

— Че кой друг може да е тук? — пита Къртис.

— Наистина — казвам аз.

Имаше още няколко души, които идваха и си отиваха, но от първоначалната компания сме останали само ние петимата.

Или по-точно, само ние сме на крака.

Обзема ме чувство за вина. Тя никога няма да може да ходи.

Операторът затваря вратата. Напрягам се да видя лицето му, но преди да успея да го разгледам, той се отдалечава по платформата и изчезва в будката си.

Вагонетката се люшва и потегля. Също като мен, останалите са се втренчили като омагьосани през стъклото, докато прелитаме над върховете на дърветата, гонейки избледняващата светлина над планината. Гледката на пръстта и тревата под нас е необичайна. Преди там винаги имаше само сняг. Взирам се между дърветата за мармоти, но те сигурно вече са потънали в зимен сън. Преминаваме над скалисто било и малкото градче Лю Роше изчезва от погледа.

Така, увиснали високо във въздуха и с гледката, пълзяща край прозореца, ме обзема странно чувство. Сякаш вместо да се изкачваме нагоре в планината, пътуваме обратно във времето. И не съм сигурна дали съм готова да се срещна с миналото.

Късно е за колебания. Вагонетката вече влиза в междинната станция. Стъпваме върху платформата и измъкваме раниците си. Тук е по-студено, а там, където отиваме, ще бъде още по-студено. Френското знаме плющи на вятъра. Платото е пусто. По средата на склона кафявото и зеленото се превръщат в бяло: започва снегът.

— Мислех, че по това време снегът ще стига чак до долината — казва Брент.

Къртис клати глава:

— Ето ти ги климатичните промени.

Вече сме в сърцето на скиорската зона, седалкови лифтове и влекове тръгват във всички посоки, но днес работи само кабинковият лифт.

Халфпайпът1 беше точно тук, до тази малка барака. Сега дългият ров с формата на полукръг е просто кална вада, но мислено мога да видя безупречно гладките бели стени. По онова време беше най-добрият халфпайп в Европа и точно затова всички дойдохме тук през онази зима.

Боже мой, тези спомени. Кожата ми настръхва. Виждам ни, каквито бяхме тогава, боричкаме се и се смеем. Петимата.

И другите двама, които сега ги няма.

Леден порив на вятъра омотава косата ми около лицето. Вдигам догоре ципа на якето и се забързвам след другите.

Кабинковият лифт ще ни изкачи почти на 3500 метра. Ледникът Дю Диабл е една от най-високите ски зони във Франция. Лъскавите оранжеви кабинки висят на въжето като новогодишни топки. Къртис влиза в най-близката.

Хедър дръпва Дейл за ръката:

— Нека вземем една само за нас.

— Не, моля те — казва Дейл. — Ще се съберем.

Къртис сочи с ръка:

— Място колкото искаш.

Хедър се колебае и я разбирам. Тези малки кабинки побират шестима, но с раниците и багажа едва ще се натъпчем вътре. Огромният куфар, с който се е понесла, само усложнява нещата.

Брент привежда високото си тяло, за да влезе:

— Може да седнеш върху коленете ми, Мила. Подай ми раницата си.

— Дейл да седне в теб — казвам аз, — аз ще се настаня тук.

Накрая Хедър сяда в скута на Дейл, Къртис е до тях, а ние с Брент сме отсреща, раниците са набутани в краката ни. Дейл изглежда много странно без обичайните си расти. Заради скандинавските му тонове тогава ми приличаше на викинг. Сега прилича повече на телевизионен водещ.

Кабинката се засилва над платото. Отдолу е пълна пустош. Забравила съм колко обширна е тази зона. През лятото тук сигурно идват туристи и се скитат по криволичещите пътеки. Вероятно е много красиво — поляните, покрити с алпийски цветя — но днес се вижда само проскубана кафява трева и каменисти сипеи. Няма и следа от живот, дори и птичка. Земята изглежда безплодна.

Мъртва.

Не. Потънала в сън. В очакване.

На нещо, там горе. Преглъщам и прогонвам мисълта от главата си.

Докато минаваме през поредния стълб, от раздрусването коляното на Къртис се докосва до моето. Той е необичайно мълчалив, но разбирам защо. Щом на мене ми е трудно, на него трябва да му е сто пъти по-трудно.

В поканата не се споменаваше нищо конкретно, но е ясно защо сме тук. В деня, преди да пристигне неговият имейл, прочетох в новините:

Също като мен, останалите едва ли са имали голямо желание да дойдат тук, но можем ли да откажем? Естествено е Къртис да иска да я поменем.