Читаем Тръпка полностью

— На телефона ли я получи, или с имейл? — питам го аз.

— Имейл.

— От какъв адрес беше изпратен? — Трябваше да го проверя по-рано, когато с Брент ми показаха техните.

Къртис поглежда през стаята към Дейл и Хедър.

— М. Андерсън, или нещо подобно, Gmail акаунт.

— Аз нямам Gmail акаунт. Моята покана беше от К. Спаркс. Също от Gmail.

Толкова време ми отне да съчиня отговора си. Да споменавам ли Саския? Да поднеса ли съболезнования? Дори се замислих дали да не му се обадя. На поканата нямаше номер, но на неговия уебсайт имаше няколко. Накрая не можах да се престраша. Неудобните разговори са по-лесни очи в очи.

Чудесна идея!, написах накрая. Ще бъда там. Радвам се да получа вест от теб. Иначе как я караш?

Отговорът му пристигна веднага: Радвам се, че ще можеш да дойдеш. Доскоро.

Бях разочарована, но го отдадох на това, че е много зает. И че е мъж. Кой мъж ще напише повече от необходимото.

Пресушавам бирата си. За разлика от Брент, годините са се отразили добре на Къртис. Обръснат е гладко, трапчинката на брадата е добре изразена и вероятно наскоро е пътувал някъде, защото има лек тен. Тъмнорусата коса е малко по-дълга от обичайното, но му отива. Тъмносиньото сако с бели кантове по ръкава е от собствената му марка „Спаркс“. Снимките в социалните мрежи показват, че напоследък цялото му семейство се облича с дрехи на марката.

Или по-точно това, което е останало от семейството му.

— Поддържала ли си връзка с някого от тях? — пита Къртис.

— Не — казвам аз.

— Дори и с Брент?

Дали пита само от любопитство, или е нещо повече?

— Не.

Искам да го попитам толкова много неща. Колко време прекарва на снега. Къде живее. Дали се среща с някого. Търся следи от предишната топлина в лицето му или поне знак, че не ме мрази.

Но Къртис е напълно делови.

— А с някой друг от онази зима?

— Не. — След като всичко свърши, скочих в колата и заминах, оставяйки бурята зад гърба си. Изтрих ги от моя фейсбук. От телефона. От живота си. Сега ми е неудобно, но исках да изтрия цялата тази страница от паметта си. Имам доста видимо присъствие онлайн. Личен инструктор съм, имам блог и уебсайт. Дори да ме е проверявал, не се издава. — Сигурно и ти си така.

— Да.

По всичко изглежда, че Къртис е не по-малко талантлив в бизнеса, отколкото в сноуборда, защото „Спаркс Сноуборд“, фирмата за спортни дрехи, която основа преди седем-осем години, наистина процъфтява. И ми харесва как използва успеха ѝ. Всяка зима организира лагери по сноуборд фристайл в Швейцария, където деца в неравностойно положение тренират заедно с обещаващи млади звезди. Участва също в кампании за климата, опитвайки се да запази ледниците, така че да могат да им се радват и бъдещите поколения.

В другия край на стаята Дейл повишава глас, но го снишава, щом вижда, че ги гледаме. Хедър клати глава, но по езика на тялото ѝ личи, че се е приготвила да се отбранява. Не ми харесва агресивната му стойка. Ще отида при тях, ако посмее да си повдигне дори пръста.

Брент се връща с бутилка „Джак Даниелс“ и няколко чаши.

Взимам една. Добра идея. Може и да ме стопли.

Брент ми налива, ръцете му треперят, докато го прави. Отпивам и трепвам. Леле, колко е силно.

Дейл и Хедър продължават да се карат. Гласът му е като гневен ропот, нейният е умолителен.

— Къртис, искаш ли едно? — казва Брент.

— Не, благодаря. С какво се занимаваш напоследък? — пита Къртис.

Брент си налива пълна чаша и я обръща наведнъж.

— Редя тухли.

Не знам какво съм очаквала, но съм изненадана.

— Семеен бизнес — казва Брент, очевидно забелязал изражението на лицата ни.

След като го каза, мога да разпозная следите от тежък физически труд по широките му рамене и грубите ръце. И леко приведения гръб.

Мисля за олимпийските му мечти и стомахът ми се свива.

За много атлети славата е преходна, особено в такъв опасен спорт като нашия. Когато си на върха, те слагат на пиедестал и те провъзгласяват за герой, но е достатъчна само една грешка. Да излетиш твърде бързо или твърде бавно, да закачиш следата, оставена от предишния състезател. Малка грешка в преценката. Или просто лош късмет. Залозите са толкова високи, че ако мислехме за тях, нямаше никога да скачаме, освен ако не искаме да умрем.

Всички се проваляме в някакъв момент, но падането на Брент сякаш е от по-високо. Беше златното момче на „Бъртън“, лицето на напитките „Смаш“. Години наред преглеждах ранглистата да открия името му, но той напълно изчезна от хоризонта, точно като мен. Предположих, че е получил сериозна травма, но сега се съмнявам. Дали причината да спре да се състезава няма нещо общо с мен? Ако е така, не мисля, че ще мога да го понеса.

Къртис се съвзема преди мен:

— И как е работата?

— Работа като работа. — Брент сякаш се защитава.

— Имаш ли уебсайт? — питам аз.

— Имам.

С Къртис се споглеждаме. Значи всеки би могъл да открие имейла на Брент.

Хедър бързо излиза от стаята, навела е глава. Дали да не я последвам?