Читаем Титан полностью

Като огромна комета, издигаща се към своя зенит и оставяща след себе си огнена диря, Каупъруд озари за миг трагизма и чудото на индивидуалността. Но и той беше подчинен на закона на вечното равновесие — стигна до страшното откритие, че дори гигантите са само пигмеи и че вечното равновесие все пак ще бъде постигнато. А какво да кажем за странните, мъчителни и граничещи с ужаса мисли на онези, които, попаднали в оставената от него диря, бяха извадени от коловоза на обичайното? Стотици законодатели, които бяха изгонени от политиката и вкарани в гроба, петдесетина съветници от различни градове, които бяха захвърлени като непотребни вещи въпреки недоволните си или жални вопли и бяха обречени на унило, безсмислено съществуване. Един губернатор, който хем мечтаеше за идеалното, хем се поддаваше на материалните си нужди, който клеветеше онзи, дето му се беше притекъл на помощ, и бе разкъсван от съмненията си. Друг губернатор, който бе по-сговорчив, но бе освиркан от народа, бе принуден да се оттегли мрачен и победен и да посегне накрая на живота си. Шрайхарт и Ханд, и двамата злобни, неспособни да разберат дали наистина са победили, умряха, без да са си отговорили на този въпрос. Един кмет, чийто най-голям успех бе, че успя да осуети плана на човека, който толкова го презираше, доживя да каже: „Каква загадка! Той беше голяма личност.“ Един огромен град, години наред опитвал се да разплете онова, което не бе разплел никой — един истински гордиев възел.

А титанът, вечна жертва на своите страсти, се хвърли в нови битки и нови трудности на стария континент, но не намери спокойствие и разбиране, само алчност, ненаситност и любопитство. Пари, пари, пари! Пак големи трудности и желанието да ги преодолее. Пак отколешната непреодолима жажда за живот, която само малко бе уталожена. В Дрезден — дворец за някаква дама, в Рим — втори за друга. В Лондон — трети, за обичната му Беренис, чиято красота продължаваше да властва над него. Животът на две жени разбит и на петнадесетина други изпепелен, Беренис — отегчена, но все пак блестяща, търсеща у други отплата за погубената си младост. А Каупъруд — примерен и все пак не съвсем — любещ, разбиращ, изпълнен със съмнения, омагьосан най-сетне от жена, на която не можеше да се противопостави.

Какво да кажем накрая за живота: „Покой, бъди благословен!“ Или може би ще се борим непреклонно за равновесието, което знаем, че ще настъпи, независимо дали се борим или не, за да може силният да не става толкова силен, а слабият толкова слаб? Или пък ще кажем (отегчени до смърт): „Стига! Или ще разчупим ореха, или ще умрем.“ Ще умрем? Или ще живеем?

Всеки според нрава си, който не сме сътворили сами и невинаги сме в състояние да направляваме, който и другите невинаги могат да направляват вместо нас. Кой ни сочи пътя към бляскавите победи или ни тласка към груби грешки, превръщащи живота в мрачна, презряна и объркана трагедия? Душата, която носим? А откъде идва тя? От бога?

Чия воля е създала духа на Цирцея или трагичната хубост на Елена? Кое е запалило стените на Троя? Кое е разплакало Андромаха? По съвета на кой демон бе предрешена ориста на Хамлет? И защо орисниците предрекоха гибелта на кървавия шотландец?

В мрак са корените на безкрайната мъка… и на безкрайната радост. Можеш ли да извърнеш взор към изгряващото слънце? Тогава радвай се. И ако то все пак те ослепи, пак се радвай. Понеже си живял.