Читаем Сътворението полностью

Бях очарован от красивата природа. Почвата там е богата. Горите са като вълшебни. А най-хубаво от всичко бе, че докато пътувахме, сребристата река бе винаги наблизо. Нощем тихият й ромон се сливаше с приятни, успокояващи сънища.

Понякога пътят ни извеждаше до самия бряг на реката. Тя бе осеяна с островчета с причудливи форми, сякаш спуснати от някой бог или дявол. Много от тях приличаха на миниатюрни варовикови планини, покрити с кипариси и борове. На всеки остров имаше най-малко едно светилище на местното божество. Някои от тези светилища са изящни постройки от лъскави плочки, други са по-грубовати, останали още от времето на Жълтия император — поне така ни казваха хората.

Почивахме си в една бамбукова горичка сред бледо-зелени листа и жълти цветове, когато икономът на херцога внезапно нададе страшен вик:

— Господарю! Дракон!

Херцогът скочи със сабя в ръка и зае позиция до задното колело на фургона си. Всички се изпокриха в горичката, с изключение на десетината рицари, които бяха пожелали да пътуват с нас от Лоян. Те също извадиха сабите си. Бях уплашен, но същевременно и любопитен.

Херцогът подуши въздуха.

— Да — прошепна той. — Наблизо е. Много е стар. И свиреп. Последвайте ме!

Докато си преправяше път през храсталака, младите бамбукови клонки се навеждаха пред него, сякаш огънати от някакъв небесен вятър. После го изгубихме от погледа си. Но чухме пронизителния му вик: „Смърт!“ Последва шум от чупещи се клони — някакъв голям звяр препускаше през горичката в обратна посока.

Миг след това се появи херцогът. Бледото му лице блестеше от пот.

— Избяга, нямах късмет! Да бях на кон, сега щях да държа главата му. — Херцогът изтри лицето си с ръкав. — Разбира се, всички тези зверове ме познават и това още повече ме затруднява.

— Но те са само животни — отвърнах аз. — Как може животните да са чували за някого?

— Как те познава кучето ти например? То също е животно, нали? Все едно, драконите са съвсем различни. Не са нито хора, нито зверове, а нещо напълно различно. Освен това живеят почти вечно. Говори се, че някои от тях са връстници на Жълтия император. И познават врага си, както току-що видя. Щом ме зърна, се уплаши и избяга.

По-късно един от рицарите ми каза, че видял така наречения дракон, който всъщност се оказал воден бизон.

— Бях на първия фургон, до иконома. Той или е сляп, или нарочно излъга, че е видял дракон.

После младият рицар ми разказа една смешна история за херцога. Историята беше наистина много забавна и докато напуснах Китай, чух още поне десет нейни версии.

— Както знаеш, херцог Шъ е пристрастен не само към драконовите кости, но и към самите дракони.

— Да — отвърнах. — Убил е много.

Младият рицар се усмихна.

— Така твърди. Но в Средното царство са останали много малко дракони, ако изобщо ги има някъде другаде освен в главата на херцог Шъ.

Това ме озадачи. В края на краищата почти във всяка страна има дракони и много благонадеждни очевидци са описали срещите си с тях. Когато бях дете, в Бактрия имаше един прочут дракон. Ядеше деца и кози. Накрая или умря, или си отиде.

— Но ако драконите са толкова малко — попитах аз, — как си обясняваш голямото количество драконови кости, събрани от херцога, особено на запад?

— Това са стари, много стари кости. Едно време между четирите морета трябва да е имало милиони дракони, но това е било по времето на Жълтия император. Малкото кости, които могат да се намерят днес, са престояли толкова години, че са се превърнали в камък. Но както знаеш, твоят херцог е луд на тема живи дракони.

— Не е толкова луд. Доста добре живее от продажбата на драконови кости.

— Разбира се. Но манията на херцога за живи дракони е нещо друго. Преди години посетил Чу, една дива земя на Якцзъ, където все още се срещали тези зверове. Естествено, разчуло се, че прочутият ловец на дракони е отседнал в столицата и се е настанил в стая на втория етаж в малка странноприемница. Една сутрин на разсъмване херцогът се събудил с усещането, че някой го наблюдава. Стреснал се, станал, отишъл до прозореца, а там стоял дракон с оголени в приятелска усмивка зъби и го гледал втренчено. Ужасен, херцогът хукнал надолу по стълбите. В преддверието се спънал в нещо, което приличало на навит килим. Но не било килим. Било опашката на дракона, която го поздравявала, като потупвала по пода. Херцогът се строполил като по косен на земята. Това, доколкото ми е известно, е най-близкият контакт на херцог Шъ с жив дракон.

Не се осмелих да попитам херцога дали тази история отговаря на истината, но той сам спомена за нея през първия ни ден в Чу-фу.