Читаем Сътворението полностью

Дворцовият управител извести влизането на мисията, изпратена от Великия цар на Персия. След това, заобиколен от няколко придворни, се отправих към трона. Седящият на него човек имаше такава величествена, направо сияйна осанка, че с нищо не напомняше мършавия монах, с когото се бях срещнал в деня на пристигането си в Шравасти. Чак след като поздравих суверена, осъзнах, че този внушителен, обсипан със скъпоценности монах, е самият Пасенади. Лицето му бе така старателно гримирано и толкова безизразно, че не отстъпваше на никой ведически бог. Нямаше и следа от хилещия се монах, когото бях видял със Сарипутра.

— Надявам се, че ще установим добри отношения с нашия брат в Персия — каза царят хладно, с официален тон. — Ще се стремим към тази цел. Изпращаме му братската си благословия. Ние…

Пасенади замълча. Сякаш бе изгубил нишката на мисълта си. Последва напрегната, неловка пауза, докато всички погледи бяха приковани в царя, а той гледаше през нас, към вратата. Чувах стъпки зад гърба си, но не смеех да се обърна… После Вирудхака мина покрай мен. Бе мокър до кости от дъжда. Пред трона направи синовния поклон и каза нещо толкова тихо, че само баща му и аз можахме да го чуем.

— Вярно е.

Пасенади остави жезъла си. Изправи се на крака. Хвана дръжката на меча си с две ръце, сякаш бе факел, с който осветяваше кървав път.

— Току-що узнахме, че нашият обичан брат цар Бимбисара е свален от сина си, принц Аджаташатру, който иска благословията ни. Няма да му я дадем. Проклет е синът, който вдига ръка срещу създателя си. Проклета е земята, чийто суверен е заграбил престола от баща си. Проклет е Аджаташатру.

С учудваща енергичност старецът слезе по стъпалата на трона и заедно с принца и държавните съветници бързо излезе от залата. После дворцовият управител ни подкани да напуснем. Очевидно официалните церемонии в двора на Шравасти бяха отменени и даровете на Великия цар така и не бяха приети. Карака изглеждаше мрачен. В края на краищата бяхме пренесли този сандък е килими и скъпоценности през половината свят.

— Много неприятно — каза той. — Даровете на Великия цар да останат непочетени.

— Войната има предимство — отвърнах аз с държавническа мъдрост. — Боевете не могат да започнат преди настъпването на сухия сезон, затова вероятно ще видим царя съвсем скоро.

Само че не видяхме нито царя, нито принца цели два месеца. Всеки ден, въпреки дъждовния сезон, в двора пристигаха делегации от всички краища на царството. Тайният съвет заседаваше непрекъснато. През това време улицата на ковачите бе затворена за всички освен за шпионите и тъкмо като шпионин Карака успя да проникне в този квартал.

— Мечове, остриета на копия, доспехи — докладва той. — Работят денонощно.

Войната наистина бе получила предимство пред всяка друга дейност.

Принц Джета ми разказа какво се е случило в Раджагриха. На едно заседание Аджаташатру поискал разрешение от съвета да прекоси Ганг и да нападне Федерацията на републиките. Макар да се съгласил, че Федерацията не може да устои на магадханските войски, Бимбисара посочил, че след победата щяло да се наложи и да управляват тези свадливи държави, за което не си струвало да се води война. А нали той и без това вече бил световен монарх? Явно много сериозно бе приел жертвоприношението на коня. Твърде сериозно, както се оказа впоследствие. Няколко дни по-късно, без да иска съгласие от баща си, Аджа-ташатру предявил права върху Варанаси от името на майка си. Бимбисара се разгневил. Заявил, че Варанаси е неделима част от Кошала. С тези думи разпуснал съвета. Следващата вечер, малко след залез-слънце, личната стража на Аджаташатру влязла в царския дворец и арестувала царя. Тази стъпка била колкото бърза, толкова и неочаквана, затова никой не оказал съпротива.

— Сега държат Бимбисара затворен в Кулата на лешоядите в стария град. — Лицето на принц Джета не издаваше нито учудване, нито скръб. Той добре познаваше законите на този свят. — Твърдят, че никой не е успял да избяга от Кулата на лешоядите.

— Какво ще стане сега?

— Моят зет и твой тъст е свиреп и решителен човек, който, изглежда, иска война. Каквото иска, това и ще получи.

Седяхме на вътрешната веранда в къщата на принц Джета. Точно срещу нас ред бананови дръвчета потрепваха на вятъра, в който се усещаше приближаващият дъжд.

— Не би ми минало през ум такова нещо — казах аз. — Аджаташатру винаги… толкова лесно се разплакваше.

— Такава роля си е бил избрал. Сега ще го видим в истинския му вид.

— Не. Той просто ще играе нова роля, може би пак сълзлива, но това е без значение. Животът на повечето хора в един двор преминава в слагане и сваляне на маски — добавих аз.

Принц Джета се развесели.

— Говориш, сякаш си един от нас. Само че, вместо да сменяме маски, ние преминаваме от едно към друго съществуване.

— Но за разлика от придворните не запазвате спомен за предишния си живот.

— С изключение на Буда. Той може да си спомни всяко предишно превъплъщение.

— Като Питагор.

Принц Джета не обърна внимание на тази моя случайна забележка.