Читаем Стаено зло полностью

— Хелън, аз съм, Лорънс.

— Кое време е…

— Можеш ли да дойдеш у нас веднага? Спешно е.

— Защо, какво е станало?

— Можеш ли да дойдеш? Майка ми се е нагълтала с хапчета, много хапчета.

Тя най-после усети напрежението в гласа ми.

— В съзнание ли е?

— Да, в момента повръща.

— Добре, това е хубаво. Ще бъда там след десет минути.

Хелън беше фантастична. Щом обясних какво е направила майка ми, тя пое всичко. Без да обръща внимание на протестите на майка ми, накрая я сложи да си легне, не преди да изнесе всички лекарства от спалнята и банята. Останахме при майка ми, докато тя заспа, после слязохме долу.

— Не се безпокой, тази вечер няма да направи нищо друго. Ще спи като пън поне дванайсет часа. Защо го е направила?

— Казах ѝ, че се изнасям.

Хелън ме погледна с искрена симпатия.

— Трябваше да повикаш линейка.

— Щяха пак да я пратят в „Сейнт Джон ъв Годс“.

— Може би там ѝ е мястото.

Тогава не се сдържах, очите ми се насълзиха и започнах да хлипам. Не плача красиво. Треса рамене и е шумно и грозно. Хелън отиде до барчето и ми наля голямо уиски.

Взех го с благодарност и изпих наведнъж половината, усещайки желаната топлина да се влива в мен.

— Обещах ѝ, че няма да се върне там.

— По дяволите, Лорънс, това е обещание, което не можеш да спазиш.

— Трябва.

— Не е вярно.

— Хелън, ти не разбираш. Тя си няма никого. Мой дълг е да се грижа за нея.

— А дълга ти към себе си? А твоят собствен живот? Нима ще живееш у дома си до края на живота си, за да попречиш на майка си да се убие?

— Не знаех, че ще го приеме толкова тежко. Знаех, че е разстроена, но мислех, че накрая ще разбере, че така е най-добре. От няколко години е стабилна. Има си приятел…

— Той ще се грижи ли за нея? Добър ли е с нея? Ще се ожени ли за нея, ще се премести ли тук? Има ли такава възможност?

— Не знам. Не го познавам. Той е психиатър.

Хелън избухна в смях и поради ужаса и емоциите от случилото се, аз се присъединих към нея. Сякаш отварях клапа на въздух под налягане. Постепенно смехът стихна.

— Какво да правя?

Хелън се замисли за минута-две.

— Сигурен ли си, че не искаш да се върне в психиатрията?

— Не, а и не можем да си го позволим.

— Можеш ли да си позволиш да наемеш мен?

— Теб? Какво говориш? Нали работиш в „Сейнт Винсънт“?

— Вече не. Миналата седмица ме уволниха. Откриха, че съм свила валиум.

Защо ли не бях изненадан?

— Хелън! Защо?

— Не знам. Беше тъпо. Трябваше да свия амфетамин или нещо, което ти дава енергия, по дяволите. Валиумът успокоява. Преди месец бях на парти и всички искаха валиум, но идиотите бяха алчни и ги гълтаха като бонбони. Почти всички заспаха. Катастрофа!

— И какво ще правиш?

— Не знам. Имам късмет, че не ми отнеха правата. Щях да си търся работа като болногледачка, но мога да работя и тук, нали?

— Какво?

— Само няколко седмици, докато тя се стабилизира. Имам още валиум. Известно време ще ѝ трябва само това, а аз ще съблюдавам дозата…

— Хелън, майка ми не те харесва много.

— О, харесва ме много повече отпреди. А и какъв избор имаш? Да напуснеш работа и да я гледаш?

Решението изглеждаше драстично, но Хелън беше права. Нямах голям избор.

— Няма да се нанасяш тук. Ще я гледаш, докато съм на работа.

— Добре.

Седяхме до три сутринта. Пазарихме се за цената. Тя наистина поиска много по-малко, отколкото очаквах.

— Цена като за приятел. И в брой — каза тя.

Разказах ѝ за работата си. Говорихме за кошмарната ни връзка в миналото и тя призна, че е била незаслужено жестока към мен. Аз признах, че не ме е привличала.

— Чекиджия — каза тя. Разказа ми за деветте гаджета, които сменила за шест години. — Ти не си единственият боклук, с когото съм излизала.

Похвали ме за отслабването. Аз свалих гарда и ѝ разказах за скъсването ми с Бриджет и как не съм ѝ направил предложение. Както очаквах, Хелън намери всичко за много смешно. Убеди ме, че трябва да се изнеса, да живея самостоятелно.

— Ще бъде добре за теб. И за нея. Да си доведе този Малкълм.

Бях невероятно благодарен на Хелън за компанията тази нощ. На другия ден не отидох на работа и търпеливо обясних на мама, че Хелън ще я гледа през следващите няколко седмици. Уверих я, че няма да се изнеса, докато тя не се стабилизира. Тя беше натъжена и засрамена. Не преставаше да се извинява.

— Много съжалявам. Защо съм толкова безполезна? Защо съм такава?

— Не си безполезна, мамо, изобщо не си. Просто не си готова да се изнеса. Трябваше да те оставя да свикнеш с мисълта.

— Моля те, не си отивай.

— Ще говорим пак, когато си по-силна. Искаш ли да се обадя на Малкълм?

— Не! Не му казвай! Той ще… Не му казвай.

— Добре, няма. Но, мамо, защо… Женен ли е?

Тя се изненада.

— Не, разбира се.

— Никога не говориш за него. Не го каниш вкъщи, когато съм тук. Но когато се оправиш, искам да се запозная официално с него.

Тя кимна.

— Малкълм… Искам да го държа встрани от останалия си живот.

— Но защо?

— Познава ме… твърде добре.

— Не го ли харесваш? Не искаш ли да го виждаш?

— Искам, той е добър човек. Само че… Знае.

— За Ани Дойл ли?

— Не, разбира се. Никога няма да кажа на някого за това, просто…

Гласът ѝ стихна.