Читаем Стаено зло полностью

И в мига, в който се сетих за татко, сравних моето обременено с убийство семейство с това на Бриджет и вместо да се почувствам над тях, осъзнах, че те са мили и невинни — това семейство, което се молеше заедно на колене, което беше посрещнало непознат в дома си. Засрамих се от поведението си, от това колко малко усилия бях положил. Бриджет улови погледа ми и аз ѝ се усмихнах искрено.

Когато всички отидоха да си легнат, останахме насаме за момент.

— Не се бавете! — извика госпожа Гоф от стълбите, очевидно ужасена от мисълта какво бихме могли да направим, ако ни остави без надзор.

Бриджет хвърли още един чим торф в огъня.

— Лорънс, защо… Защо се държа така с тях? Не можа ли просто да им угодиш? Не искаш ли да те харесат?

— Бриджет…

— Не, защо яде така? Досега не те бях виждала да ядеш толкова. Защо го направи? Не видя ли, че за татко не остана достатъчно храна? Не разбирам.

Усетих, че ще се разплаче.

Как можех да ѝ обясня низостта, която се криеше в мен? Че ѝ бях отмъстил, защото беше казала, че съм дебел, защото имаше нормално семейство, защото не беше Карън? Защо бях толкова озлобен към това момиче, което не ми беше сторило нищо лошо и винаги се беше държало добре с мен?

Поклатих глава.

— Аз… Обичам те. Исках и те да те обичат.

Горката Бриджет. Тя ме обичаше. Здравото ѝ око ме пронизваше. Погалих косата ѝ и я целунах по устните.

— Утре ще се постарая повече, обещавам.

Не спах добре онази нощ в детската спалня на Бриджет. Чудех се кога ще мога да се измъкна сам, за да пусна писмото. Стомахът ми се бунтуваше, а дюшекът беше на буци. Сега Морийн спеше в тази стая, но беше ясно, че това семейство не беше познало богатство или привилегии. Мебелите бяха евтини, а новите завеси — тънки. Всичко в стаята беше функционално, нямаше място за украса, ако изключим един стъклен глобус с валящи снежинки върху библиотеката — вероятно подарък от някоя минала Коледа, и няколко задължителни икони. В стаята нямаше радиатори, но тя беше точно над дневната и остатъчната топлина от камината затопляше мразовития въздух, а госпожа Гоф предвидливо ми беше оставила грейка. Бяха направили всичко, за да се чувствам удобно.

Реших на другия ден да се представя по-добре като приятел на Бриджет.

Събота започна добре. Госпожа Гоф отрупа чинията ми с бекон и наденички за закуска, но аз потуших апетита си с литър вода и не се тъпках като предишната вечер. Бриджет разказа за новата си приятелка Карън и показа на майка си някои от снимките, които ѝ беше направила.

— Не е ли поразително красиво това момиче? Тази снимка е достатъчно добра за списание, нали, Морийн?

Така си беше. Дори не беше от снимките, на които Карън позираше, но беше най-хубавата от всички. Карън, снимана в едър план, седеше на одеяло в „Стивънс Грийн“ и развинтваше термос. Смееше се на нещо, което аз бях казал. Красивата коса контрастираше с пролетната зеленина на дърветата зад нея и тя изглеждаше напълно непринудена и съвършена. Беше снимана точно преди да се появи детективът. Преди седмица-две Бриджет реши, че е изгубила една от снимките. Снимката беше в една дупка на стената зад писалището ми в „Авалон“.

Господин Гоф попита учтиво какви са плановете ни за деня. Бриджет каза, че ще ходим да гледаме Джоузи, която щеше да играе в мач по камоги8, а после ще посетим дядо ѝ в старческия дом в края на града. Усмихнах се широко, сякаш не можех да си представя нищо по-приятно. Усетих, че отношението на всички към мен се затопли. Не им трябваше много. Бяха склонни да проявяват великодушие и да прощават, но осъзнах, че няма да успея лесно да отида сам до някоя пощенска кутия.

В ръмящия дъжд на игрището за камоги се опитвах да прогоня студа. Както всички спортове, и този не будеше интерес у мен. Потни, зачервени и агресивни тийнейджърки размахваха стикове и тичаха из калта. После заведохме Джоузи в едно кафене.

— Ти беше най-добрата, нали, Лорънс?

— Така е — съгласих се аз.

— И тази вечер ли ще ядеш толкова, защото майка ще трябва да отиде до магазина, ако е така?

— Джоузи!

— Просто питам.

— Не, не знам какво ме прихвана снощи. Май имам проблем с метаболизма.

— Мета… какво?

— Джоузи, моля те, остави Лорънс на мира.

Измислих някаква отчасти вярна история, че тялото ми може да преработва големи количества храна, затова понякога ужасно огладнявам, но я уверих, че не се случва често.

— Боже, сигурно си се притеснил, че ти се случи първата вечер тук. Не се тревожи, ще обясня на майка. Тя се тревожеше, че парите за домакинството няма да стигнат за седмицата.

— Много съжалявам за това.

Бриджет беше благодарна.