Читаем Стаено зло полностью

И тъй, през един слънчев неделен следобед през април се срещнах с Бриджет в „Стивънс Грийн“ и тя изщрака цели три ролки филм. Хареса ми онова, което правеше. Нямаше оборудване на професионален фотограф, явно не притежаваше и ателие, но знаеше как да балансира естествената пролетна светлина, която струеше между дърветата, и как да улови в кадър лебед, докато се плъзга пред обектива. Зад фотоапарата беше много по-уверена. Беше ме помолила да съм с минимален грим и бели дрехи. Донесе със себе си дълго парче бял тюл, което драпираше около раменете ми или като воал. Знаеше какво иска и аз много се вълнувах да видя какво ще излезе от снимките ѝ. Лорънс също дойде. Донесе храна за пикник и помагаше на Бриджет при снимките, дори понякога я качваше на раменете си, за да хване по-добър ъгъл.

След като приключихме със снимането, постлахме одеялото, ядохме ябълки и сандвичи с шунка и изпихме един термос чай, докато гледахме как хората се разхождат край нас, възползвайки се от приятната вечер. Целият ден беше прекрасен, а после напълно се провали.

Видях го да наближава, но не го познах веднага в дънки и тениска. При всички предишни срещи той носеше костюм. Пред Бриджет и Лорънс той каза високо:

— Виж ти, и това ако не е мрънкащата червенокоска.

— О’Тул.

— Деклан. Вече тройки ли правиш?

— На разходка съм с приятелите си. Няма ли сериозни престъпления, които да пренебрегваш?

Не знам откъде събрах смелост да бъда толкова саркастична с него — може би защото усещах, че имам подкрепление.

Лорънс усети враждебността в тона ми, изправи се и ни прекъсна:

— С какво можем да ви помогнем?

О’Тул се вгледа в него.

— Откъде ви познавам?

И го каза толкова заплашително, че Лорънс отново се сви на тревата.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Просто си прекарвам времето с бъдеща затворница. Изненадан съм, че не си на канала в такава вечер. Там има много повече работа за теб.

— Разкарай се! — изревах аз.

Той продължи, подсвирквайки, доволен от себе си.

— Кой беше този? — попита Бриджет.

Чувствах се напълно унизена. Не трябваше да го предизвиквам. Усещах как очите ми се насълзяват и видях, че Лорънс ме гледа мълчаливо. Бриджет ме прегърна и тогава шлюзът се отвори и разочарованието, трупано с години, се изля от мен насред обществен парк в присъствието на тези двама души, които едва познавах, да не говорим за всички непознати, които се оглеждаха, за да видят кой хлипа така. Бриджет започна да сгъва одеялото и каза на Лорънс:

— Заведи я в „Ниъри“. Аз ще прибера тук и ще дойда.

Последвах го слепешката навън от парка и по Графтън стрийт. Той ме хвана за ръка и внимателно ме насочи към кръчмата, без да задава въпроси, докато аз се опитвах да се овладея. Подаде ми чиста носна кърпичка. В кръчмата ме настани в един ъгъл и отиде на бара. Когато се върна, Бриджет беше дошла.

— Кой беше той? — попита тя.

— Карън не е длъжна да казва, ако не иска.

— Той… Той е детектив, който трябваше да разследва изчезването на сестра ми, но не му пукаше за нея…

Докато бях омъжена за Деси, ние сякаш живеехме под стъклен похлупак. Рядко излизахме с други хора. Стигаше ни да сме си само двамата и понякога излизахме да пийнем с едно съседско семейство. Деси не обичаше да излизам с приятели вечер, защото смяташе, че не е безопасно, а в редките случаи, когато го правех, ме прибираше в десет часа, когато вечерта едва започваше. Затова след време приятелите ми престанаха да ме канят. Когато го зарязах, осъзнах, че вече нямам свои приятели. Момичетата, с които се бях сприятелила в химическото чистене, още работеха с Деси, а и аз не им се бях обаждала, откакто бях започнала да работя за Ивон. Сама си бях виновна. Тъй че нямаше с кого да поговоря. Но сега пред мен в тази кръчма имаше двама души на моята възраст, които бяха приятни събеседници и свестни хора. Лорънс изглеждаше доста по-изискан от Бриджет, но очевидно това не го смущаваше. Тя беше обикновено момиче като мен, работеше в офис и се надяваше да постигне нещо с хобито си. Усещах, че мога да им вярвам, затова им разказах всичко.

Гледах лицата им, докато разказвах историята на Ани. За проблемите ѝ в училище, за бременността и как в „Сейнт Джоузеф“ са ѝ отнели Марни, за пристрастяването ѝ към наркотиците и за проституцията, за изчезването ѝ и за това, че вероятно е убита, за О’Тул и отвратителното му поведение, за моето издирване на старата кола и за впечатлението на Муни, че убиецът е бил високопоставен човек, който е починал скоро след това.

Бриджет беше напълно ужасена — устата ѝ беше отворена, а очите разширени. Но реакцията на Лорънс ме изненада. Когато започнах да говоря, той се втренчи в бирата си, но после раменете му се затресоха и когато накрая вдигна очи, те плуваха в сълзи.

— Божичко, това е ужасно! — каза Бриджет и ме прегърна. — Не съм чувала нищо по-страховито. Не знам как си преживяла всички тези години. Боже мой!

Лорънс каза простичко:

— Много съжалявам. Това е… ужасно. Много съжалявам.

— Моля те — казах аз, — вината не е твоя. Трагично е, но не мога да се откажа. Полицията не иска да ми помогне, затова трябва да го направя сама.