Разказах ѝ всичко за Ани, наркотиците ѝ, „клиентите“ ѝ, изчезването ѝ, за Деси, как това беше разрушило връзката между родителите ми.

Ивон се облегна във фотьойла.

— Боже мой, помня този случай. Синът ми работеше по него.

Тя сведе очи към бюрото.

— Синът ти?

— Да, беше детектив. Джеймс Муни — сигурно го познаваш.

Тя извади снимка от портмонето си. Бях го виждала само в униформа, но добре помнех Муни. Той беше помощник на О’Тул и винаги изглеждаше леко засрамен от поведението на старши детектива.

— Да.

— Така и не откриха тялото ѝ, нали?

— Няма доказателство, че наистина е мъртва.

— Мислех, че имат заподозрян.

— Какво?

Тогава тя се изчерви.

— Не ми обръщай внимание. Сигурно го бъркам с някой друг от неговите случаи.

— Мислиш, че са имали заподозрян за нейното убийство?

— Да, понякога той говори за случаите си, но честно казано, всички са се смесили в ума ми и често ги обърквам.

Ивон не беше от хората, които биха объркали нещо. Беше изключително умна. Синът ѝ беше ѝ казал нещо за случая на Ани — нещо, което бяха скрили от нас, от семейството ѝ.

— Моля те, Ивон, трябва да ми кажеш, ако знаеш нещо. Ако Джеймс знае нещо.

— Не мога.

Вече бях обезумяла и почти в истерия.

— Мислиш, че е мъртва! Трябва да ми кажеш. Длъжна си. Тя ми е сестра. Ще отида в полицията и ще намеря Джеймс.

— Не можеш. Загина при злополука преди две години.

Тя взе една папка и я вдигна пред лицето си, но виждах, че ръцете ѝ леко треперят. Облегнах се засрамена.

— Ивон, много съжалявам, колко ужасно! Смятах го за много добър и почтен. Той се отнасяше към нас с уважение.

Тя свали папката и попи очите си с хартиена кърпичка.

— Благодаря, че го казваш. Беше единственото ми дете. Липсва ми всеки ден.

— Имах чувство, че единствено той се интересуваше от Ани. Останалите не помагаха. Изобщо не се стараеха. Бяха я отписали.

— Не и Джеймс.

Ивон се изправи и за миг застана с гръб към мен. Мислех, че ще ми каже да си вървя, но тя грабна чантата и палтото си.

— Да идем да пийнем.

* * *

Отидохме в един хотел близо до Графтън стрийт.

— Не ходя по кръчми — каза тя.

По пътя бърбореше за новите модни силуети, за съмненията ѝ по отношение на подложките за рамене — „твърде мъжествени“, за убеждението си, че с тензуха е свършено. Аз мълчах. В хотела седнахме на фотьойли в просторно фоайе и тя поръча джин и тоник. Приведох се напред в очакване, но тя изпи на една глътка половината си чаша и сложи пепелника между нас. Предложи ми цигара и аз я взех.

— Не знам името му. Но мога да ти кажа какво спомена пред мен Джеймс.

— Моля те, кажи ми всичко.

— Имало е заподозрян — известен и уважаван човек.

— Кой?

— Това ти казах — не знам. Джеймс не ми каза.

— Заподозрян… в убийството ѝ?

— Ами… Така мислеше Джеймс, но не можеше да накара шефа си да го приеме сериозно — онзи палячо, как му беше името?

— О’Тул?

— Да. О’Тул не му повярвал, но Джеймс смяташе, че си заслужава да разследват този човек. Може да е бил полицейски началник или политик — нещо такова. Колата му била необичайна — стар ягуар, това помня. Бил забелязан пред апартамента на сестра ти. Джеймс отишъл да го разпита през първите дни от разследването, но мъжът бил много неотстъпчив и го заплашил с поста си. Джеймс се върнал при него с О’Тул, но разговаряли само със сина му — момчето потвърдило алибито му, но Джеймс не му вярваше. Не помня… Имаше нещо за шапка — мека филцова шапка. Съжалявам, не помня всички подробности. Знам, че след няколко седмици разследването внезапно спря. Не знам защо. Джеймс пое друг случай и повече не спомена за този. Беше странно, защото обикновено беше много упорит. О’Тул беше мързеливец. Джеймс не се отказваше.

Разрових се из ума си, припомняйки си всичко, което беше казано по време на издирването. Бяха споменали за кола, но не и за заподозрян. Поне не пред мен.

— Знаеш ли дали заподозреният е… Дали е ползвал услугите на проститутки?

— Мисля, че това озадачаваше Джеймс. Той разговаря с няколко момичета, които работели в същия район като сестра ти, но те не го познавали, а и тя не се била появявала на улицата с месеци, преди да изчезне. Не знам защо Джеймс беше толкова убеден за онзи човек. Но прие, че нямат доказателства.

— Помниш ли още нещо? Къде живее или работи заподозреният?

— Съжалявам, Карън. Джеймс ми каза само толкова, и то защото беше много разочарован от О’Тул. Никога не би допуснал съзнателно недискретност. Но, Карън… — тя взе ръката ми и я стисна. — Той беше убеден, че Ани е мъртва.

Бях отказвала да го приема дълго време, но знаех, че тя е права.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам за Джеймс.

Тя изпусна дълга струя дим.

— Не бива да позволяваме на тези трагедии да ни пречат да живеем. Никога няма да забравим любимите си хора, но те биха искали да бъдем щастливи, скъпа. Кариерата ти сега започва. Нека това си остане между нас. Кажи на Деси да се държи като мъж. Трябва да продължиш напред. С него или без него.

Бях шокирана от думите ѝ. Деси не беше виновен за нищо. Онзи мъж — заподозреният, който Джеймс беше открил, беше предизвикал цялата тази мъка и страх. Щях да го открия с или без полицията.

10.

Лидия