— Ако сестра ви е била тук две години и е оставила бебето си, явно ѝ е било нужно време, за да размисли, но накрая е подписала документи за осиновяване. Местонахождението на детето ѝ се пази в тайна и няма да се разкрие. Детето е било дадено на добро католическо семейство. Не мога да ви помогна. Дочуване.

Казах това, което бях открила, на родителите си. Мама плака. Татко също рухна, което не беше в негов стил.

— Не биваше да я пращам там. Можеше да я задържим тук. Нямаше да е първата на тази улица, родила копеле.

Мама му се нахвърли.

— Копеле? Това беше нашето внуче, моето и твоето. Тя можеше да е добре, ако я бяхме задържали у дома, но ти винаги си бил прекалено горд и това не ти носи нищо добро. Позволих ти да я биеш, позволих ти да я отпратиш, а сега мисля… Мисля, че е…

Тя не довърши изречението, но всички знаехме какво мисли. Върнах се в апартамента си. Не можех да го приема. Ани, голямата ми сестра? Хората казваха, че Ани привлича вниманието с изключителната си жизненост. Не беше възможно да е мъртва.

Мама и татко винаги са били задружни. Едва сега разбрах, че тя е искала да задържим Ани и бебето у дома. Тогава се появили пукнатините във връзката им. Когато отново отидох вкъщи, забелязах, че мама се е преместила в старата ми стая.

С Деси се бяхме сближили още повече. Той беше много мил и ми помагаше да лепя обявите в магазините и баровете близо до къщата, където беше живяла Ани и в сградите, които беше чистила. О’Тул се измъкваше с извинения и не връщаше обажданията на татко. Опитвах се да се самозалъгвам, че липсата на новини е добра новина.

Но около Коледа станаха шест седмици, откакто Ани беше изчезнала. Обадих се на О’Тул. На Бъдни вечер се срещнах с Деклан, както се бяхме уговорили, да пием по едно в бара на О’Нийл на Съфолк стрийт. Бях се опитала да уговоря среща в участъка, но той отказа и настоя да пийнем по нещо.

— По-непринудено е, нали разбираш.

Знаех за какво намеква, но нямаше друг начин да говоря с него. Когато отидох, той вече беше пиян. Казах му, че монахинята в „Сейнт Джоузеф“ не си спомня някой от полицията да е разпитвал за сестра ми. Той дори не си даде труда да отрече. Само сви рамене и се усмихна неловко.

— Трябва да забравиш за нея. От тези тревоги ще получиш бръчки, а ти си красиво момиче.

— Какво? Не мога просто да я забравя.

— Да идем в апартамента ми, ще отворя бутилка водка и ще ти помогна да забравиш.

Той сложи ръка на бедрото ми. Знаех, че е мръсник, но не вярвах, че ще действа толкова явно.

— Не, благодаря — отвърнах и махнах ръката му, неспособна да скрия отвращението в гласа си. — Познаваш приятеля ми Деси.

— Не се дръж като ледената кралица. Ти си по-красива от сестра си. Можеш да вземаш повече.

Плиснах чашата с „Гинес“ в лицето му. Той скочи и докато бързо се измъквах от бара, изрева след мен:

— Тъпа шибана кучка! Тя е мъртва! Всички го знаят, освен теб!

7.

Лилия

Предполагам, че накрая цялото напрежение се прехвърли върху Андрю. Отношенията ми с него бяха, меко казано, напрегнати. Бях свикнала аз да съм тази, за която се грижат, но сега го намирах да плаче под душа и понякога не проронваше дума дни наред. Престана изобщо да се вижда с хора, взе си болнични и не ставаше от леглото. Настоях да отиде на лекар, но той каза, че се боял, като си представял какво може да му кажат. Избягваше да се озовава близо до мен. Една вечер го открих в леглото на една от стаите за гости.

— Какво правиш?

— Вече не искам да спя в едно легло с теб.

— Но, скъпи, защо? Какво съм направила?

Изглеждаше ужасно изтощен.

— Нищо. Ти се справи с всичко наистина много добре. Измъчва ме това, че успя.

Пропуснах намека му.

— Върни се в нашата стая. Лорънс ще се разстрои, ако реши, че сме се скарали. А ние не се караме, нали, скъпи?

Той ми позволи да го заведа до нашето легло. Предложих му едно от моите успокоителни, но той отказа с думите:

— Ти и твоите хапчета.

Целунах го нежно по устата, но той извърна глава, неспособен да ми отвърне. Надявах се настроението му скоро да се оправи. Освен всичко друго беше и досадно.

Трябваше да го приема по-сериозно. Бедният ми съпруг физически беше остарял за месец с десет години, движенията му бяха забавени и започна да се тътри като старец. Трябваше да осъзная, че напрежението от пазенето на нашата тайна плюс финансовите ни проблеми ще му дойде в повече, но сега, когато поглеждам назад, много съжалявам, че рождените дни на Лорънс и Коледа бяха съсипани завинаги. Двайсет и пети декември никога няма да бъде хубав ден за нас.

След вечеря с Андрю стояхме в кухнята и разтребвахме. Той мърмореше за пълнотата на Лорънс и недодяланата му приятелка. Изказа се доста жестоко за близостта им. И аз не я харесвах, но интуицията ми подсказваше, че това е нещо мимолетно. Майката на Хелън беше Анджела Д’Арси — видна поетеса, тъй че като обществено положение тя беше почти приемлива, но Андрю, който напоследък беше много раздразнителен, каза: „Какво изобщо вижда тя у него?“