Том Егеланд

Сребърниците

  Бьорн Белтьо #9

Пролог

Флоренция, петък, 28 май 2021 г.

Самуел Рицо още не знаеше това, но в мига, в който стрелката на стенния часовник в лабораторията за изследване на ръкописи в „Библиотека Медичи“ едва чуто преминаваше 19:30, му оставаха по-малко от осем минути живот.

* * *

В началото бе Словото.

Не словото. А Словото. С голямо „с“.

И Словото бе Бог.

Самуел Рицо беше научил красивите уводни думи на Евангелието на Йоан наизуст на шестнайсет езика.

В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.

Толкова чувство, предадено в няколко стиха.

In principio erat Verbum et Verbum erat apud Deum et Deus erat Verbum.

Ако беше достатъчно талантлив, щеше да стане поет. Щеше да създаде нови светове чрез думите и да ги изпълни с хора, оплетени в интригуващи истории. Вместо това интересът му към мелодията на синтаксиса го беше отвел в друга посока. Бе станал палеограф в „Библиотека Медичи Лауренциана“ във Флоренция, посвещавайки се на магията на словото. Там живееше във вселена от думи, древни книги, ръкописи, писма, кодекси, старопечатни трудове и палеотипи от началото на печатарското изкуство. Думи, написани върху най-обикновения пергамент и най-финия велен, върху хартия, изработена от тъкани и целулоза, и дори папируси. Целият свят на Рицо беше посветен на буквите, знаците, писмените системи и словото.

На Божието слово. На Словото. С главно „с“.

На ярката светлина на лампите в лабораторията Рицо се мъчеше да завинти болтовете на статива за фотоапарати, за да закрепи апарата марка „Хаселблад“ на него. Трябваше да внимава. Писмото, което щеше да снима, беше крехко. Старо. Носеха се слухове за него още откакто Алекзандър Дъръм Лойд и Бьорн Белтьо го бяха намерили. Колегите му го бяха предупреждавали. Всички в бранша говореха за писмото. Антиквари, библиофили и колекционери. Историци и теолози. Търговци на черния пазар и бандити. Историческа сензация.

Писмо от времето на Исус1.

Палеограф? Какво означаваше това? Тони нямаше представа. Не беше важно. Той просто трябваше да вземе някакво писмо. Лесна задача. Досега не бе обирал библиотека. И палеограф.

Беше седем и половина. Главният вход представляваше врата вляво от каменната фасада на църквата. Тони започна да ръчка ключалката с шперц точно пред очите на туристите. Никой не му обръщаше внимание. Служител, който се мъчеше да отключи. Шапка с козирка. Слънчеви очила. Суичър с качулка.

Ключалката изщрака. Той се шмугна вътре и безшумно се затича през колонадата2. Вляво имаше градина с нисък жив плет и портокалови дръвчета. В края на колонадата се изкачи по големи стълби. Мина покрай бели банери, рекламиращи изложба на гадателя Нострадамус. Щом стигна до края на стълбите, спря. Пред него се намираше читалнята с книгите. На табела със стрелка, която сочеше надясно, беше написано: „Лаборатория за изследване на ръкописи“. Там трябваше да отиде.

Вратата се отвори. Влезе непознат мъж. Сравнително възрастен. Силен. Със синьо-черна набола брада.

— Si3? — изненадано и неспокойно възкликна Самуел Рицо. Сякаш интуитивно се досети, че мъжът не е италианец, и се поправи: — Yes?

— Buonasera4 — поздрави го непознатият на развален италиански. Гласът му беше стържещ. — Разбирате ли защо съм тук?

— Не — отговори Рицо, въпреки че много добре се досещаше.

Непознатият направи още една крачка напред.

— Пергаментите! Grazie.5

Рицо се изправи.