Читаем Смърт във Виена полностью

Лавон нямаше установен начин за провеждане на срещи. Оставяше посетителя да определя хода на разговора. Не бе склонен да отговаря на въпроси за него самия и ако го притиснеха до стената, обясняваше как бе станало така, че един от най-талантливите млади израелски археолози е избрал да се занимава с незавършените дела на холокоста, вместо да рови измъчената земя в родината си. Готовността му да обсъжда своето минало стигаше само дотам. Той не осведомяваше посетителите си, че за кратък период в началото на седемдесетте години на миналия век бе работил за прословутите израелски тайни служби. Или пък че все още го смятаха за най-добрия агент за проследяване, който службите някога бяха подготвяли. Както и че два пъти годишно, когато се прибираше в Израел да нагледа възрастната си майка, посещаваше строго охранявания комплекс, разположен северно от Тел Авив, за да сподели някои от своите тайни със следващото поколение агенти. В службите още го наричаха Призрака. Неговият наставник — мъж на име Ари Шамрон, винаги казваше, че Ели Лавон може да изчезне, докато се ръкувате. И това не бе далеч от истината.

Той се движеше безшумно около гостите си — точно както безшумно бе проследявал хора за Шамрон. Беше заклет пушач, но ако това притесняваше посетителите му, той се въздържаше. Полиглот, Лавон изслушваше събеседниците си на който език предпочитаха да говорят. Гледаше съчувствено и съсредоточено, а понякога в погледа му можеше да се долови как парченцата от пъзела се нареждаха по местата си. Предпочиташе да не задава никакви въпроси, докато посетителят не разкажеше всичко за случая си. Времето му бе ценно и той бързо вземаше решения. Винаги знаеше кога може да помогне. Знаеше също така кога е по-добре миналото да бъде оставено на мира.

Ако решеше да се заеме със случая ви, Лавон искаше малка сума за началния етап на своето разследване. Правеше го с видимо смущение и ако не можехте да платите, се отказваше изцяло от таксата. По-голямата част от парите, с които оперираше, получаваше от дарители, но „Разследвания и справки за събития по време на войната“ трудно можеше да се нарече печелившо предприятие и Лавон хронично изпитваше недостиг на пари в брой. Източникът на неговите средства бе предмет на спор в някои виенски среди, където той бе определян като неприятен аутсайдер, финансиран от международната еврейска общност, който винаги си пъха носа там, където не му е работа. Имаше мнозина в Австрия, на които им се искаше институцията, която ръководеше, да бъде затворена завинаги. Точно заради тях Ели Лавон прекарваше дните си зад зеленикавите бронирани прозорци.

В една снежна вечер в началото на януари Лавон седеше сам в кабинета си, приведен над купчината папки. Този ден нямаше посетители. В действителност от много време насам не бе приемал срещи, тъй като по-голямата част от времето му бе заета от един-единствен случай. В седем часа Ребека надзърна през вратата.

— Ние сме гладни — каза тя с типичната израелска прямота. — Донеси ни нещо за ядене.

Макар и впечатляваща, паметта на Лавон не се простираше и върху поръчките за храна. Без да отделя очи от заниманието си, той размаха химикалката си във въздуха, сякаш пишеше: Изготви ми списък, Ребека.

Минута по-късно Лавон затвори папката и се изправи. Погледна през прозореца и прикова вниманието си върху снежинките, които плавно кацаха по черните тухли на двора. След това навлече палтото си, уви два пъти шала около врата си и нахлупи шапката върху оредяващата си коса. Мина по коридора и отиде до стаята, в която работеха момичетата. Бюрото на Ребека бе затрупано от немски военни досиета, а вечната студентка Сара се бе барикадирала зад купчина от книги. Както обикновено, двете се караха. Ребека искаше индийска храна за вкъщи от един ресторант, намиращ се от другата страна на Дунавския канал, Сара пък копнееше за канелони от италианския ресторант на Кернтнерщрасе. Лавон разсеяно разглеждаше новия компютър върху бюрото на Сара.

— Кога пристигна това? — попита той, прекъсвайки техния спор.

— Тази сутрин.

— Защо имаме нов компютър?

— Защото ти купи стария, когато Хабсбургите още управляваха Австрия.

— Аз разрешил ли съм покупката на нов компютър?

Въпросът не беше заплашителен. Момичетата така или иначе стопанисваха офиса. Книжата се пъхаха под носа му и обикновено той ги разписваше, без дори да ги погледне.

— Не, Ели, не си одобрявал покупката. Баща ми плати за компютъра.

Лавон се усмихна.

— Баща ти е щедър човек. Моля те, благодари му от мое име.

Момичетата подновиха спора си. Както винаги, той завърши в полза на Сара. Ребека изготви списъка с покупки и заплаши, че ще го забоде на ръкава на Лавон. Вместо това обаче го пъхна за по-сигурно в джоба на палтото му и го побутна леко да тръгва.

— И не се отбивай да пиеш кафе — рече тя. — Умираме от глад.