Наляво — реших. Бях сигурна, че така бе казал. Потеглихме напред с темпо, не много по-усилено от бърз ход. Фелисия ми се струваше достатъчно енергична, но лудешката ни бързина сигурно й се отразяваше. Коне като нея се развъждаха за бързи и ожесточени надбягвания, не за преходи със същата бързина.

Когато пътеката стана по-широка, започнах да се съмнявам дали съм поела в правилната посока. Предполагаше се да се крием. Дали бях тръгнала в грешната посока и сега се оправях към някой от главните пътища на Денъм? Забавих ход и се опитах да преценя посоката по изгрева на слънцето. Дали трябваше да се върна? Можех да се закълна, че Яго бе казал, че лявото разклонение е на север, и това съвпадаше с гледката, която виждах. Пришпорих Фелисия и именно тогава другият кон изникна от пътеката зад мен.

Беше черен скопен кон с бели петна на главата. А върху него седеше лорандийският ми враг. Върху брадатото му лице разцъфна усмивка, а аз се наругах заради времето, което бях изгубила, като изпуснах завоя. Сега нямаше как да се възползвам от бързината на Фелисия или да избегна пистолета, който той държеше.

— Какъв късмет, че ми хрумна да свърна от главния път — каза той на своя осфридиански с акцент. — Точно както правилно ми хрумна да те проследя след бурята. Дойл каза, че не може да си оцеляла в нея, но инстинктите ми не ме оставяха на мира.

— Не знам защо правите това. — Очите ми се стрелнаха наоколо, като се опитвах да следя пистолета му и да открия всеки възможен път за бягство. — Не разбирам какво става. Пуснете ме. Моля ви. Нямам нищо общо с това.

Устните му се разкривиха в злобна усмивка.

— Съжалявам, малката, но и двамата знаем, че това не е вярно. Видя ме по време на онова инсценирано нападение на икорите, а после двамата с Джейкъб Робинсън явно бяхте намислили нещо в Ло Кан. — Той вдигна пищова. — Може и да не знаеш всичко, но знаеш достатъчно.

Фиу.

Една стрела излетя от ниския храсталак право в ръката, която държеше пищова. Той извика и го изпусна точно когато се разнесе изстрел. Изстрелът го уцели в крака, той загуби равновесие и падна от седлото. Двата коня се изправиха на задни крака и от нищото около нас се появиха хора, които държаха пищови и други оръжия. Двама мъже се хвърлиха върху лорандиеца и на светлината на зората зърнах зелен кариран вълнен плат.

— Тъй, тъй, тъй — изрече познат глас. — Това си ти. Не бях сигурна, когато им дадох заповед за атака, но прецених, че не можем да рискуваме.

Орла Микнимара се показа пред мен, облечена като за пустошта, и аз едва не се прекатурих от облекчение.

— Благодаря — промълвих. — Толкова много ти благодаря.

Тя ми отправи крива усмивка:

— Е, всъщност говорех на Фелисия, но се радвам да видя и теб, Тамзин.

Глава 37

— Когато Яго каза, че тук има пост на икорите, не очаквах да си част от него — казах на Орла по-късно, щом суматохата по пътеката се успокои. — Или толкова далеч на изток от реката.

Орла и другите поведоха мен и вече вързания лорандиец обратно към примитивния си заслон по-навътре в гората. Седнах близо до една изстинала яма за палене на огън, като пиех някакъв зелен билков чай, който ми беше подала Орла. Някои от икорите, които познавах от Кърниал, дойдоха при нас и ме поздравиха топло. Около дузина икори от други кланове работеха из лагера, хвърляйки ми любопитни погледи.

Тя направи физиономия:

— Не е обичайно занимание за мен. Има… ситуация, която изисква да съм тук. Чакам новини. Бих казала, че си приятно разсейване, но ако съдя по пристигането ти, предполагам, че истината е доста по-мрачна.

И двете погледнахме към далечния край на заслона, където лорандиецът седеше вързан и със запушена уста, докато една жена икори беше коленичила близо до окървавения му крак. Орла й извика нещо на техния език и получи кратък рязък отговор.

— Ще оживее — преведе Орла. — Куршумът не е уцелил жизненоважни артерии. Вероятно се е наранил повече, когато е паднал от седлото. Какво искаш да правим с него?

Заиграх се с ръба на чашата си, уморена от дългата езда, но разяждана от безпокойство заради станалото във фермата.

— Не знам. Той току-що се опита да убие Яго и мен. И е един от лорандийците, които бяха предрешени като икори в Констанси.

Тялото на Орла застина неподвижно, всякакви следи от топлота изчезнаха от лицето й.

— Къде е Яго?

— Надявам се, че на път за тук. Когато ни нападнаха, той ме отпрати с Фелисия. — Опитах се да обобщя всичко възможно най-сбито, което не беше лесно, тъй като историята всъщност започваше още в Кейп Триумф, когато най-напред се бях запознала с Уорън.

— Имам вяра в Яго. — Очите на Орла се присвиха, докато изучаваше лорандиеца. — Но този човек и спътниците му нанесоха вреда, която дава отражение из цяла Адория. — Един от слугите каза нещо на езика на икорите. Жената, която беше превързала раната, дочу и се намеси, като кимаше в знак на съгласие. Орла обаче направи гримаса и поклати глава в знак на рязък отказ.

— Какво? — попитах.