Читаем Съкрушени полностью

Спенсър наведе глава. Беше се изпуснала, че Рифър Фредерикс, новият й приятел, ще й дойде на гости от Принстън, където живееше. Двамата не се бяха виждали от пътуването. Днес беше ден за специализация на учителите в двете училища и двамата за пръв път бяха свободни по едно и също време.

— Сигурно ще е забавно — рече тя равнодушно, макар пеперудите в корема й да запърхаха.

— Ще го поканиш ли за абитуриентския бал? — попита Амилия.

— О, Спенс, определено трябва! — извика Мелиса. — Не можеш да отидеш сама с онази великолепна рокля на Зак Поусън!

Спенсър прехапа устните си. Тя наистина смяташе да покани Рифър на бала, който щеше да се състои след две седмици. Цяла сутрин беше гледала красивата рокля, която си беше купила при пътуването до Ню Йорк, и си представяше как щеше да изглежда в нея, прегърната от Рифър.

Като малка, Спенсър никога не си беше мечтала за абитуриентския бал — фантазиите й се въртяха предимно около избирането й за президент на класа и прощалното слово на отличничка при завършването на випуска. Но тази година балът й се струваше като абсолютно свежа перспектива в абсолютно ненормалния й живот, и тя не искаше за нищо на света да го пропусне. Вече знаеше, че Рифър ще каже да. Всеки ден получаваше романтични есемеси от него. Той й изпращаше цветя вкъщи и в класната стая. Всяка вечер разговаряха в продължение на часове по телефона — Рифър й разказваше за новия сорт марихуана, която беше създал, а Спенсър му обясняваше с подробности за отвратителното време, което трябваше да прекарва в училище след приключване на часовете, като наказание за кражбата на лодката.

Всички си измиха чиниите и след десет минути в кухнята остана само Спенсър. Тя потропваше с нокти по плота и гледаше новините, но репортажът за времето по никакъв начин не успя да я успокои.

На вратата се позвъни. Тя подскочи и бързо се огледа в тостера, за да се увери, че косата й е прибрана в спретната опашка и розовото й червило не се е размазало. След това хукна към входната врата и я отвори. Рифър стоеше на верандата и се усмихваше смутено.

— Здрасти, страннико — каза Спенсър.

— Ти си здрасти. — Както обикновено Рифър изглеждаше страхотно — добре оформените му рамене изпъваха морскосинята тениска, лицето му беше гладко избръснато, растите бяха отметнати назад и разкриваха високите му скули и яснозелени очи. Спенсър повдигна брадичката си и го целуна, стискайки игриво задника му. Рифър изненадано потрепна.

— Не се притеснявай — промърмори Спенсър, притиснала лице към шията му. — Мама я няма. Сами сме.

— А, добре. — Рифър се отдръпна назад. — Хм, Спенс, почакай. Трябва да ти кажа нещо.

— И аз трябва да ти казвам сума ти неща! — Спенсър го хвана за ръцете. — Мисля, че ти споменах, че абитуриентския ми бал е след две седмици и…

— Всъщност — прекъсна я Рифър, — имаш ли нещо против аз да бъда пръв? Наистина трябва да ти го кажа.

На лицето му беше изписано странно изражение, което Спенсър не можеше да разгадае. Тя го отведе в кухнята и изключи телевизора в ъгъла. Когато му махна с ръка да седне до масата, той не спираше да приглажда с ръце покривката, опитвайки се да изпъне всички гънки. Спенсър не се сдържа и се усмихна: Рифър сигурно мразеше измачканите покривки също като нея. Това беше поредната причина двамата да се чувстват толкова добре заедно.

— Получих стипендията, която адски исках — обяви той.

Спенсър се усмихна. Не беше изненадана. Рифър беше гений. Сигурно му предлагаха стотици стипендии.

— Поздравления! Къде?

— Колумбия.

— Университетът? В Ню Йорк? — Спенсър плесна с ръце. — Толкова ще е забавно! Можем да посещаваме различни ресторанти, да отидем в Сентръл парк, да гледаме някой мач на Янките…

— Не, Спенсър, не университетът Колумбия. Страната Колумбия.

Спенсър примигна.

— В Южна Америка? — Рифър кимна. — Ами това също е яко. Не е чак толкова близо, но не след дълго пак ще се върнеш. — Тогава тя забеляза вцепененото изражение на лицето му. — Нали ще се върнеш?

Рифър си пое дълбоко дъх.

— Сигурно няма. Отваря ми се невероятната възможност да работя с един ботаник, доктор Диаз. Той е нещо като рок звезда в своята област. Винаги съм искал да работя с него — всички искат — но поеме ли те той, няма напускане. Не съм ти го споменавал досега, защото шансовете не бяха големи. Но преди два дни получих писмо, в което той ми предлага мястото. Обучението е двегодишно. Ще се наложи да отложа Принстън, докато не го приключа. — Той отметна една от растите си през рамо. — Честно казано, така или иначе смятах да отложа Принстън — мисля, че имах нужда от няколко години за… нали се сещаш, да поживея. Но след това срещнах теб и…

Безброй мисли се въртяха в главата на Спенсър. Научил е за това преди два дни? През последните два дни те бяха разговаряли много по телефона. Той не беше обелил и дума за това.

И две години… леле. Това си беше адски много време.

Тя се облегна на стола.

— Добре. Въпреки това е невероятно. Кога потегляш? Все още имаме време, за да бъдем заедно, нали?

Рифър загриза нокътя си.