Читаем Съкрушени полностью

Паркираха на известно разстояние от къщата и слязоха от колата. Макар да беше два часа сутринта, вратите и прозорците се виждаха ясно под светлината на среднощното слънце.

— Погледни — прошепна Олаф, сочейки към широко отворения прозорец на първия етаж. Сякаш онзи, който живееше вътре, просто плачеше да бъде ограбен.

Ариа гледаше как краката му изчезват през отвора. Секунда по-късно главата му се подаде над перваза.

— Идваш ли?

Ариа също се промъкна в къщата. Вътре миришеше на мухъл и по пода имаше тънък слой прах. Мебелите във всяка стая бяха покрити с чаршафи. В ъгъла шумно тиктакаше старинен часовник с махало. По стените висяха картини в позлатени рамки, но повечето бяха по-абстрактни от „Звездна нощ“, само кубове и линии, а на една, доколкото можеше да види Ариа, имаше само сини заврънкулки.

Олаф се изгуби надолу по коридора и Ариа го последва. Когато надникна в един малък, сумрачен кабинет, тя видя платно със средна големина с познатите спирали и звезди. Ариа ахна и отстъпи назад; виеше й се свят от изпития алкохол. Тя примигна, чудейки се дали не си въобразява всичко това. Момичето в действителност не вярваше, че ще открият картината.

— Олаф! — извика тя, прескочи диванчето в средата на стаята и докосна рамката с двете си ръце. Картината лесно се откачи от кукичката. Ариа я стисна здраво с двете си ръце. Тя миришеше на платно и прах. Момичето се взря в нея и едва успя да различи подписа Ван Гог в единия ъгъл.

Това бързо я накара да изтрезнее. Тя стискаше картината в изпънатите си ръце, сякаш платното току-що й беше изсъскало. Мамка му, изпищя гръмко някакъв глас в главата й. Тя държеше в ръцете си истински Ван Гог. Да не беше полудяла?

— Супер! — разнесе се гласът на Олаф откъм прага. Той й махна да се приближи до него, но краката й просто отказваха да я слушат. Тя тихичко проплака, хвърли му картината и се отдалечи, залитайки.

— Ариа? — извика Олаф след нея. — Къде отиваш? — И тогава се включиха алармите.

Разнесе се звънецът, отбелязващ края на часа, и Ариа подскочи. Ноъл я гледаше заинтригувано, но всички останали в класа се бяха върнали към заниманията си. Господин Тремънт отвори вратата и учениците се изсипаха навън. Ариа ги последва, все още замаяна. Щом излезе на тревата, всички веднага я заобиколиха.

— Поздравления, Ариа! — каза Рийви Донахю, едно от момичетата в комитета по организацията на бала.

— Добър удар! — пропя Мей Андерсън, потупвайки Ариа по ръката.

Райли Улфи изсумтя.

— Знаеш, че я избраха само защото ходи с Ноъл — прошепна шумно тя на Наоми Циглър.

Ариа примигна със замъглените си очи, долавяйки истината в думите на Райли.

— Ти имаш ли нещо общо с това? — попита тя, обръщайки се към Ноъл.

Той изкриви устни с виновно изражение на лицето.

— Мислех си, че ще се зарадваш. Знаех, че не си кандидатствала… затова подадох молба вместо теб, като използвах някои от твоите артпроекти.

Ариа преглътна тежко. Тя знаеше, че трябва да е трогната, но единственото, което изпитваше, беше паника.

— Просто напоследък доста неща ми се струпаха — промърмори тя след известно колебание.

— Какви, например? — попита Ноъл.

— Например… — Тя се огледа и снижи гласа си. — Разпитваха ме за смъртта на онова момиче в Ямайка.

Ноъл сви рамене.

— Да, и мен ме разпитваха. Какво те притеснява в това?

Ариа го погледна и пулсът й се ускори.

— Разговарял си с агент Фуджи? И какво ти каза тя?

Двамата стигнаха до главната сграда. Деца притичваха покрай тях в коридора. Някой шумно затръшна вратичката на гардеробчето си. Ноъл набра кода на ключалката си, избягвайки погледа й.

— Не знам. Казах й, че съм виждал Табита, но не съм разговарял с нея. И определено не съм видял как някой й разбива черепа на брега.

— Само това ли си й казал?

Ноъл издърпа един учебник от рафтчето си. Един мускул до окото му потрепна.

— Да. Защо? Какво става?

Тя облиза устните си. Ако продължеше да го разпитва така, щеше да изглежда наистина, ама наистина виновна.

— Просто съм изнервена — успя да промълви момичето. — След всичко онова с Али… просто ми е трудно да разговарям с ченгетата.

Ноъл затръшна вратата на гардеробчето си и я докосна по ръката.

— Но всичко това свърши. Дамата от ФБР няма да те притеснява повече — тя каза, че и мен няма да ме търси. Гадно е, че сме били там, когато някой е умрял, но нали не сме я убивали ние.

Гърдите на Ариа я стегнаха нервно.

— Аха — отвърна тя със слаб глас.

Внезапно изпита силно желание да се махне оттук. Целуна Ноъл забързано.

— Много се радвам, че ме избраха за отговорник по декорите, наистина. Много ти благодаря. Но сега трябва да вървя.

Достатъчни й бяха само десет минути, за да стигне до дома на майка си, и през целия път, докато караше, Ариа се опитваше да не мисли за нищо. Тя измина бързо алеята и пъхна ключа си в ключалката. Но преди да успее да го завърти, вратата се отвори. Обикновено я заключваха и с резето.

— Ехо? — извика Ариа в коридора. Никакъв отговор. Тя надникна в кухнята, в задния двор, след това в спалните. Майка й Ила я нямаше.