Читаем Шпионинът полностью

Въпреки че това посрещане не бе от най-сърдечните, което пролича по лицето на скинъра, той все пак остана доволен. Той тръгна радостен към града и наистина бе толкова щастлив, че е избегнал бруталния и страховит офицер, че забрави всичко останало. Но в това време ординарецът на офицера се приближи до него и двамата започнаха да си говорят нещо тихо. Те шепнеха и хвърляха към скинъра погледи, които издаваха повече от обикновен интерес към него. Той забеляза това и дори самочувствието му се повиши, защото по устните на капитана забеляза усмивка, която макар и мрачна, изразяваше задоволство. Тази пантомима продължи докато преминаваха през една вдлъбнатина на пътя и завърши, когато се изкачиха от другата й страна. Капитанът и сержантът слязоха от конете и заповядаха на останалите да спрат. Двамата извадиха пистолетите си, движение което не събуди подозрение и тревога, защото е обичайна предохранителна мярка, и махнаха на търговеца и скинъра да се приближат. Кратка пътека ги заведе до брега на реката, който на това място се спускаше отвесно надолу. На ръба на пропастта имаше изоставена и полусъборена плевня. От покрива липсваха повечето дъски, а двете врати се търкаляха наоколо. Те влязоха вътре и офицерът много спокойно извади от джоба си къса лула, която от употреба бе придобила не само блясъка, но и цвета на абанос, кутия с тютюн и кесийка с кремък, прахан и огниво. С този уред той осигури на устата си компания, която навикът бе направил необходима за размишленията му. Веднага след като от лулата се издигна стълб дим, капитанът кимна на помощника си. Той извади от джоба си малко въже и му го подаде. Капитанът изпусна голям облак, който почти скри лицето му и започна да оглежда постройката с търсещ поглед. След малко извади лулата от устата си, пое глътка чист въздух, върна я обратно и се залови за работа. Под покрива, непосредствено до южната врата гледаща към реката имаше дебела греда. През нея той прехвърли единия край на въжето и го съедини с другия в ръката си. При кимването на помощника си, той взе от пода една разнебитена бъчва с обръчи само в единия край и я постави под гредата.

Всичко това бе направено спокойно и явно напълно удовлетворяваше офицера.

— Ела — каза той хладно на скинъра, който до този момент бе наблюдавал мълчаливо отстрани. Мародерът се подчини безропотно и се разтревожи едва когато махнаха яката от врата му и шапката му се оказа на земята. Но не се уплаши, защото сам бе прибягвал многократно до това средство за получаване на информация. Въжето бе поставено на врата му със същото хладнокръвие и след като наместиха една дъска върху бъчвата, наредиха му да се качи.

— Но това може да падне! — запротестира бандитът и се разтрепери за първи път. — Ще ви кажа всичко, дори как можете да изненадате нашите, без никакъв риск. Брат ми ги командва.

— Нищо не ме интересува — отговори капитанът и след като дръпна въжето така че да се опъне, прехвърли края му още няколко пъти през гредата така че краят му остана далеч от досега на когото и да било.

— Шегата отива твърде далеч — каза скинърът с възмущение и като се повдигна на пръсти, напразно се опита да се измъкне през примката, защото капитанът я бе направил така, че това да е невъзможно.

— Какво стана с коня дето го открадна от мен, мошенико? — попита офицерът и изпусна кълбо дим в очакване на отговор.

— Умря при гонитбата, но мога да ти кажа къде има друг, който си струва и стария ти кон и господаря му.

— Лъжец! Ако имам нужда мога да си помогна и сам. По-добре се помоли на Бога за помощ, защото ти дойде времето.

Когато приключи с този утешителен съвет, той ритна бъчвата с тежкия си ботуш и дъгите й се разлетяха на всички посоки. Скинърът остана да се гърчи във въздуха, хванал въжето с ръце, които не бяха вързани.

— Стига, капитане — извика той с хриптене и колената му се разтрепериха — стига с тази шега, ръцете ми се умориха и не мога да издържа дълго.

— Слушай, господин търговец — каза капитанът с тон нетърпящ възражение. — Не ми трябваш. Пътят ти е през тая врата. Ходом марш. Ако само докоснеш това куче, ще увиснеш на негово място, па нека двайсет сър-Хенриевци да искат да им служиш.

След това капитанът и сержантът се запътиха към хората си, а Харви Бърч забърза по брега. Но той не стигна по-далеч от един храст, зад който можеше да се скрие, победен от желанието да стане свидетел на тази необикновена сцена.

Останал сам, скинърът започна да хвърля уплашени погледи наоколо, за да разбере къде са се скрили екзекуторите му. За първи път осъзна, че става нещо сериозно. Извика умолително да го освободят, обеща да им каже важни неща, каза нещо за остроумието им, което той не можел да допусне, че е нещо толкова ужасно. Но той чу тропота на конете и наоколо нямаше жива душа. Ръцете му се разтрепериха ужасно и очите му се изцъклиха. Направи отчаян опит да се добере до гредата, но бе твърде изтощен от досегашните усилия. Опита се да прегризе въжето със зъби и отново ръцете му се отпуснаха. Виковете му се превърнаха в писъци.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Гений. Оплот
Гений. Оплот

Теодор Драйзер — знаменитый американский писатель. Его книги, такие как «Американская трагедия», «Сестра Кэрри», трилогия «Финансист. Титан. Стоик», пользовались огромным успехом у читателей во всем мире и до сих пор вызывают живой интерес. В настоящее издание вошли два известных романа Драйзера: «Гений» и «Оплот». Роман «Гений» повествует о творческих и нравственных исканиях провинциального художника Юджина Витлы, мечтающего стать первым живописцем, сумевшим уловить на холсте всю широту и богатство американской культуры. Страстность, творческий эгоизм, неискоренимые черты дельца и непомерные амбиции влекут Юджина к достатку и славе, заставляя платить за успех слишком высокую цену. В романе «Оплот», увидевшем свет уже после смерти автора, рассказана история трех поколений религиозной квакерской семьи. Столкновение суровых принципов с повседневной действительностью, конфликт отцов и детей, борьба любви и долга показаны Драйзером с потрясающей выразительностью и остротой. По словам самого автора, «Оплот» является для него произведением не менее значимым и личным, чем «Американская трагедия», и во многом отражает и дополняет этот великий роман.

Теодор Драйзер

Классическая проза