Читаем Шестима братя полностью

Бях опустошена. Бях пропуснала шанса си да се срещна с доктора и да го помоля за помощ. Не бях сигурна, че ще се съгласи, но ако не бях опитала дори, нямаше да мога да живея със себе си. Излязох от хотелското лоби с гръм и трясък право на паркинга отвън. Бях решена да се врежа с бясна скорост в някой от крайпътните стълбове и да приключа с всичко.

И тогава, сякаш като магия — или съдба — милият доктор беше там и чакаше под заслона на спирката за таксита, с куфар в ръка.

За секунда се поколебах, но след това се отправих към мястото, на което стоеше.

Мога да разкажа за какво говорехме, но то не бе важно. Всичко, което бе от значение, бе, че той се съгласи да ми помогне и го направи. Същата вечер се върнах в къщата на баба с приповдигнат дух и готовност да започна на чисто. Най-накрая имах за какво да живея — не за Елиът, не за вината покрай оцеляването ми или за безкрайните пустинни равнини, които ме задушаваха всеки път, щом погледнех през прозореца.

Чисто и просто за отмъщение. В този момент бях решила да унищожа клуба на Дорнан и да залича семейството му, и знаех точно как да му вляза под кожата.

Баба беше изненадана да ме види.

— Мислех, че си ми откраднала колата — каза тя, а лицето ѝ се набръчка в усмивка.

— Така и направих — отвърнах развеселено и оставих ключовете на масата. — Но за сметка на това напълних резервоара.

Беше хитра жена, умна и проницателна като внука си.

— Изглеждаш различно — посочи тя, а аз попивах внимателно акцента ѝ. — Щастлива.

Усмихнах се, а сърцето ми задумка развълнувано в гърдите.

— Реших, че животът е твърде кратък, за да се самосъжалявам — отвърнах, стискайки треперещите си ръце в юмруци, за да ги успокоя. — Време е отново да заживея.

— Толкова се радвам да го чуя — каза баба и като скъси разстоянието помежду ни, ме обгърна с тънките си ръце. — Трябва да се обадиш на Елиът — продължи тя и ме потупа по гърба. Замръзнах. Баба отстъпи крачка назад и разроши русата ми коса. — Ще се върне при теб, момичето ми — каза нежно.

Но не го направи.

— Какво смяташ да правиш с тези неща всъщност? — попита Елиът, рязко сменяйки темата.

Устните ми се разтеглиха в злобна усмивка, стигаща чак до ушите ми.

— Изненада е — отвърнах.

Той поклати глава, но ъгълчето на устните му се повдигна, заплашвайки да се превърне в широка усмивка.

— Ти си най-силната личност, която познавам.

Нещо в казаното от него ме натъжи и аз усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Извърнах глава настрани, раздразнена, че трябваше да ме вижда в такова състояние.

— Какво има? — попита той и посегна да избърше бузата ми с пръст.

Поклатих глава.

— Нищо, тъпо е. Няма значение.

Знаеше, че не трябва да ме притиска, тъй като беше наясно кога не ми е до разговори.

Наистина беше глупаво. „Ти си най-силната личност, която познавам.“ Само че всичко беше една огромна лъжа. Не правех нищо от това, защото бях силна. Правех го, защото се страхувах от чудовището в главата ми.

Чудовището в леглото ми, което бе убило баща ми.

Чудовището, което ме унищожи.