Читаем Шегата на капитана полностью

През целия полет, едва ли бяхме свиквали повече от четири-пет директни събрания, и то само по празнични поводи. Холовизорната система правеше всичките ни съвещания и разговори директни, без да напускаме работните си места или жилищните помещения. Обаче сега ми бе необходима аурата на изключителност. Постарах се да придам на събранието още по-интригуващ характер и като пуснах на екраните поканата писмено: „Опит за разговор на тема «Какво ни плаши». Присъствието не е задължително.“ А напитки, каквито сервирахме само в най-големите празници, поръчах за целия екипаж. Бях убеден, че тъкмо незадължителността на присъствието ще докара всички на събранието.

Разговор обаче всъщност не се състоя. Той стана излишен благодарение на великолепния номер, който ни разигра капитанът. А началото не обещаваше нищо добро. Нямаше докладчик, не бяхме се споразумели кой да открие събранието, та и аз, заедно с всички, напрегнато очаквах какво ще стане, докато сред инженерите, които винаги са били по-буйнички, се развикаха: „Няма ли най-после да ни кажете за какво сте ни събрали?“ и „Все така ли ще се гледаме?“, и „Докторе, защо не ни изпееш нещо?“… Тогава капитанът удари с юмрук по компютърния пулт пред себе си, светкавично улови чашата която опита да се прекатури, и гневно натърти местоименията:

— Не сме ви събрали тука а сме се събрали! И в поканата така пише: Опит за разговор! Защо мълчите тогава? Провесили сте носове, та осополивихте целия звездолет, пък сега мълчите! А като тръгвахме от Земята — урааа и така нататък, нали? Да не би случайно да не сте знаели че ще има и връщане, жаби такива, страхливи и разплути!…

Набрал инерция, капитанът хвърли още десетина далеч по-люти и неприлични космонавтски ругатни, след което отпи от чашата си, изгледа ни дълго изпод вежди и продължи по-кротко.

— Добре! Макар никъде да не е речено, че все капитанът трябва пръв… Но като сте такива пъзльовци, та чак и да назовете онова, от което се плашите, не смеете… И щом, като овцете все имате нужда да вървите подир някого… — Той повторно отпи глътка, сякаш сам да набере кураж и да събере нужните му думи, които все се пръскаха и объркваха. — Добре! Ще ви кажа, от какво се страхувам аз, вашият капитан! И макар че това ми е вече четвъртата експедиция, то е все едно и също… Кхъм, кхъм… Чели сте из учебниците че аз водех най-първата експедиция към звездите, нали? Щото аз още тогава минавах за стар космически вълк — ту изпитвах планетолети, ту обслужвах далечните линии до Нептун и Плутон… Искам да кажа, нищо особено не ме свързваше със Земята, нали разбирате? Една жена ми цедеше душата там, та предпочитах да съм все на път. Да, да… — Най-сериозно закима той срещу плахите ни усмивки. А те бяха плахи, защото нито дръзвахме да му се надсмеем, нито пък да повярваме, че някой би бил в състояние да тормози този нечовешки силен и храбър мъж, този космически Одисей, който досега бе надхитрил цялата Галактика с всичките и смъртоносни клопки. — Да, да, така е! Нито аз мога да ви опиша, нито пък вие ще съумеете да си я представите, но така или иначе заради нея и аз потеглих с „ура“ в първия си полет към звездите. За разлика от вас обаче аз много добре знаех какво хубаво нещо ме очаква. Връщането ми щеше да бъде за мен триумф на новопридобитата свобода. Защото, ако не загинехме някъде, щяхме да се върнем половин столетие след смъртта на жена ми. Прости ми Космосе, но аз наистина копнеех за такова избавление. Такаааа… А сега си представете…

Той, изглежда, сам прекалено живо си представи онова, което настояваше да си представим и ние, защото ръката му твърде силно се разтрепера, посягайки към питието. Залата щеше да се пръсне от напрежение, както пишат писателите, които обичат да пишат за напрежения. Гласът на старият космически вълк също придрезгавя, точно както в романите.

— Представете си другари по съдба! На космодрума първо пристъпя към мен с истинско цвете в ръка едно девойче и ми хлипа „Герою мой…“, и се хвърля на врата ми… Кой мислите? Жена ми! Да, да, моята собствена жена! Само че докато аз все пак съм поостарял с годините на полета, тя, проклетницата станала по-млада, върнала се точно на възрастта, когато се запознахме и оженихме…

— Как така? Хайде де!… Няма ли за теб закони на времепространството? — развикаха се в залата, но някой се досети: — Клонинг ли?

Капитанът кимна свирепо.

— Уж бе забранено да се прави при хората, уж не знам какво си, а на нея й разрешили да се възпроизведе чрез клонингово присаждане. Тая моя Пенелопа — да я хлопнеш по главата, та да види звезди посред бял ден! — успяла да им внуши да направят такъв психологически експеримент при първия междузвезден полет. Пък си го представяли, наивниците, и като възнаграждение за мен, капитана, за бъдещото ми геройство демек! А тя, хитрушата съгласувала полета с присажданията, че да ме посрещне точно на годинките, когато съм се влюбил в нея!

— Че лошо ли ти е сторила? — подхвърли вторият автопилот, но капитанът му се озъби:

— Не ме карай да го пожелавам и на теб!