Читаем Шантарам полностью

Аз продължавах да мълча, а те ме поведоха обратно към спалното. Знаех процедурата. Бях научил по трудния начин, че когато затворническите власти злоупотребяват с властта си, най-умно е да мълчиш — всичко, което правиш, ги вбесява, а каквото кажеш — само ти влошава положението. Деспотизмът не презира нищо повече от праведността на жертвите си.

Човекът, който ме окова, беше весел мъж на средна възраст, който караше деветата година от седемнайсетгодишната си присъда за двойно убийство. Убил съпругата и приятеля си, докато спели заедно в леглото, а после се предал в най-близкия полицейски участък.

— Беше мирно — разказа ми той на английски, докато прикрепяше стоманена халка около глезена ми със скърцащите клещи. — Умряха, както си спяха. Е, той поне умря, докато спеше. Когато брадвата се стовари върху нея, тя беше будна, в просъница, но не задълго.

След като ми сложи оковите, той вдигна веригата, която щеше да ме спъва. В средата имаше по-широка брънка във формата на халка. Той ми даде дълга ивица грубо платно и ми показа как да я прекарам през халката и да я вържа около кръста си. Така халката увисваше на платнената ивица малко под коленете ми и веригата не се влачеше по земята.

— Казаха ми, такова… само след две години, стана надзирател — осведоми ме той, намигна ми и се усмихна до уши, докато прибираше инструментите си. — Ти бъди спокойно. Когато това ще стане, след две години, аз за тебе се грижа. Ти си мой много добър английски приятел, нали? Няма проблеми.

Веригите ме ограничаваха и се налагаше да ситня. Ако исках да вървя по-бързо, трябваше да щапукам и да въртя хълбоци. В моята стая имаше още двама души с пранги. Наблюдавах движенията им и постепенно научих техниката. След няколко дни вече танцувах този клатушкащ се тромав танц несъзнателно като тях. Всъщност, докато ги наблюдавах и подражавах, постепенно открих, че в техния тътрещ се танц имаше нещо повече от принуда. Те се опитваха да придадат изящество на движенията си, да вложат някаква красота в приплъзващите се лъкатушни стъпки, да смекчат унижението от веригата. Открих, че дори и в това човеците намират изкуство.

Но наистина това бе отвратително унижение. Най-лошото, което хората ни причиняват, винаги ни кара да изпитваме срам. Най-лошото е, че те винаги поразяват онази част от нас, която иска да обича света.

И мъничка частица от нашия срам, когато ни измъчват, е срам от това, че сме човешки същества.

Научих се да ходя с веригите, но съкратената наполовина дажба взе своето и аз постоянно губех тегло — почти петнайсет килограма за месец, по моя преценка. Карах на парче чапати колкото длан и чиния водниста супа дневно. Тялото ми беше мършаво и като че отпадаше с всеки изминал час. Мъже се опитваха да ми помогнат с тайно внесена храна. Пребиваха ги, но те продължаваха. След време започнах да отказвам тяхната помощ, защото вината, която чувствах всеки път, когато ги малтретираха заради мен, ме убиваше не по-малко от недохранването.

Стотиците малки и големи рани, получени през деня и нощта, ме боляха мъчително. Повечето бяха гноясали, а някои се издуваха от жълта отрова. Опитах се да ги промия с червивата вода, но нямаше резултат. Ухапванията от кадмал всяка нощ се множаха — стотици ухапвания; някои от тях също се бяха превърнали в сълзящи гнойни рани. Телесните въшки пъплеха по мен. Всеки ден следвах рутинната процедура и трепех мръсните, гърчещи се, пълзящи гадини, но раните и охлузванията по тялото ми ги привличаха. Събуждах се, а те ме ядяха и се множаха в топлите влажни рани.

Поне побоите спряха след срещата ми със служителя от затвора онази неделна сутрин. Рахул обаче продължи да ме удря от време на време, някои от другите надзиратели — също, но го правеха по навик и не влагаха много сила.

И един ден, докато лежах на хълбок, събирах енергия и наблюдавах как птиците кълват трохи в двора пред нашето спално, един мощен мъж ме нападна и стисна гърлото ми с две ръце.

— Мукул! Мукул, малкият ми брат! — изръмжа ми той на хинди. — Мукул! Малкият ми брат, когото ти ухапа по лицето! Брат ми!

Сякаш беше близнак на брат си — висок и набит. Разпознах чертите му и в мига, когато чух думите, си спомних мъжа, който се опита да ми вземе чинията в затвора в „Колаба“. Твърде много бях отслабнал. Бях твърде изтощен от глада и треската. Натискът на тялото му ме смазваше, а ръцете му стискаха гърлото ми. Той ме убиваше.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары