Читаем Шантарам полностью

Изминахме двете кратки преки до полицейския участък в „Колаба“, срещу „При Леополд“. Забелязах, че улицата пред заведението е пуста. Ула я нямаше, а беше казала, че ще дойде. „Дали тя не ме е накиснала?“ — зачудих се. Сърцето ми думкаше от ужас. Беше глупаво, но въпреки това мисълта загриза като червей всички защити, които бях издигнал в ума си.

Нощният дежурен беше пълен, набит жител на щата Махаращра, който също като мнозина от колегите му полицаи се беше нацедил в униформа, поне два размера по-малка от необходимото. Хрумна ми, че неудобствата, които му причинява, можеха да обяснят злобното му настроение. Нито в него, нито в останалите десет ченгета около мен нямаше и капка веселост. Почувствах перверзно желание да се разсмея на глас в надвисналото навъсено, изпълнено с тежко дишане мълчание. После дежурният заговори на хората си и напиращият ми смях угасна.

— Отведете това копеле и го пребийте — каза той сухо. И да знаеше, че говоря марати и го разбирам, с нищо не се издаде. Говореше на хората си, все едно мен ме няма там. — Пребийте го здравата. Теглете му един як бой. Без счупени кокали, ако може, но го смачкайте, а после го хвърлете в килията при останалите.

Побягнах. Изтръгнах се от полицейския кръг, прескочих с един скок стълбището пред стаята на дежурния и хукнах през застлания с чакъл двор. Това беше глупава грешка и не беше последната, която щях да направя през следващите няколко месеца. „Грешките са като нещастните любови — беше казала веднъж Карла. — Колкото повече се учиш от тях, толкова повече ти се иска да не те бяха сполитали.“ С моята грешка онази нощ успях да стигна до главния вход на участъка, където катастрофирах в група арестанти и се строполих сред кълбото от овързани безпомощни мъже.

Ченгетата ме завлякоха обратно в стаята на дежурния; ритаха ме и ме ръгаха. Вързаха ръцете ми зад гърба с грубо конопено въже, а после ми свалиха кубинките, преди да пристегнат краката. Ниският дебел дежурен извади намотано въже и заповяда да ме овържат от глезените до раменете. Дишаше тежко от гняв и наблюдаваше как ме омотават толкова здраво, че заприличах на египетска мумия. После ме замъкнаха в съседната стая, вдигнаха ме и ме окачиха с лице надолу на кука, висяща до към гърдите ми, като я промушиха през няколко въжени примки откъм гърба.

— Аероплан… — изръмжа през зъби дежурният.

Въртяха ме все по-бързо и по-бързо. Куката опъна въжетата на ръцете ми, а главата ми увисна надолу на една височина с краката ми. Въртяха ме и аз загубих представа къде е горе и къде — долу. После започна побоят.

Петима-шестима мъже заудряха силно и на често тялото ми, което продължаваше да се върти. Пръчките им плющяха по кожата. Болезнените удари се врязваха през въжетата и се сипеха по лицето, ръцете, краката и стъпалата. Усещах, че кървя. Писъците напираха в гърлото ми, но аз стиснах зъби и дори не гъкнах от болка. Нямаше да го позволя. Нямаше да ме чуят да крещя. Мълчанието е отмъщението на измъчвания. Ръце се протегнаха към мен и ме спряха, а стаята продължаваше да се върти. После ме завъртяха в обратна посока и побоят отново започна.

След като се позабавляваха достатъчно, ченгетата ме повлякоха нагоре по металните стълби към ареста — същите метални стълби, по които се изкачихме с Прабакер, когато се опитах да помогна на стопаните на Кано. „Ще дойде ли някой да ми помогне?“ — запитах се. Никой не беше видял, че ме арестуват на безлюдната улица, и никой не знаеше къде съм. Ула — ако изобщо беше дошла пред „При Леополд“ и не беше замесена в моето арестуване — нямаше как да знае, че съм арестуван. А Карла… какво ли можеше да си мисли Карла, освен че я бях изоставил, след като се любихме? Не можеше да ме намери. Системите от затвори са черни дупки за човешки тела: оттам не излизат нито някакви новини, нито лъч светлина. С този тайнствен арест аз бях потънал в една от най-черните дупки на града. Бях изчезнал — все едно съм хванал самолет за Африка.

Но защо ме арестуваха? Въпросите бръмчаха и се тълпяха в измъчения ми мозък. Дали знаеха кой съм в действителност? Ако не знаеха, ако беше заради нещо друго, ако нямаше нищо общо с моето истинско Аз, пак щеше да има разпити, процедури за установяване на самоличността, може би дори проверка на пръстови отпечатъци. Моите присъстваха в картотеките по целия свят, разпратени от Интерпол. Установяването на истинската ми самоличност беше само въпрос на време. Трябваше да пратя съобщение на… някого. Кой ли можеше да ми помогне? Кой беше достатъчно влиятелен, че да ми помогне? Кадербай. Господарят Абдел Кадер Хан. С всичките връзки, които имаше из града, особено в района „Колаба“, той несъмнено щеше да научи, че са ме арестували. След време Кадербай щеше да научи. Дотогава трябваше да си трая и да се опитам да му изпратя вест.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Адмирал Советского Союза
Адмирал Советского Союза

Николай Герасимович Кузнецов – адмирал Флота Советского Союза, один из тех, кому мы обязаны победой в Великой Отечественной войне. В 1939 г., по личному указанию Сталина, 34-летний Кузнецов был назначен народным комиссаром ВМФ СССР. Во время войны он входил в Ставку Верховного Главнокомандования, оперативно и энергично руководил флотом. За свои выдающиеся заслуги Н.Г. Кузнецов получил высшее воинское звание на флоте и стал Героем Советского Союза.В своей книге Н.Г. Кузнецов рассказывает о своем боевом пути начиная от Гражданской войны в Испании до окончательного разгрома гитлеровской Германии и поражения милитаристской Японии. Оборона Ханко, Либавы, Таллина, Одессы, Севастополя, Москвы, Ленинграда, Сталинграда, крупнейшие операции флотов на Севере, Балтике и Черном море – все это есть в книге легендарного советского адмирала. Кроме того, он вспоминает о своих встречах с высшими государственными, партийными и военными руководителями СССР, рассказывает о методах и стиле работы И.В. Сталина, Г.К. Жукова и многих других известных деятелей своего времени.Воспоминания впервые выходят в полном виде, ранее они никогда не издавались под одной обложкой.

Николай Герасимович Кузнецов

Биографии и Мемуары