Читаем Само напред полностью

Просто Джи имаше лошия късмет, че работех с него, когато всичко стигна критичната си точка, когато Рейф реши да разкрие картите си. Рейф го подразни зле наистина. Затова Джи трябваше да бъде на моя страна, трябваше да ми помогне, ако искаше да живее. Спасих живота на Джи, както и той моя. А сега Рейф искаше и двата.

* * *

Вървяхме. Чух кола да пали някъде далеч. Куче излая. Счупи се бутилка. Всичко е без значение, само фрагменти, като скрибуцане на ботуши върху паважа. Нещо пльосна, огледахме се. Мъж със зелена шапка и синьо червило клечеше край останките на труп и дъвчеше, ченето му се движеше нагоре-надолу.

— Нещо? — запита Джи.

— Йеа — отговорих. — Събират се.

Нещо друго пробяга в тъмнината, но далеч и не успяхме да го различим. Джи сбърчи лице.

— Няма никакъв Дилигенц II, нали?

— Не. Няма — отговорих аз.

— Мислиш ли, че Окланд знаеше това?

— Не. Той бе просто един невинен минувач с достатъчно болка в сърцето. Нямаше никаква представа какво става. Аз също нямах представа. Заведох го в Котка, спомняш ли си? Заведох Рейф вътре. Затова вратата не искаше да се отвори. Когато Окланд ми каза за Дилигенц II, имаше един въпрос, който трябваше да му задам. Трябваше да го попитам как е разбрал.

— Защо Рейф не се появи досега? Искам да кажа, ако е бил в Окланд седмици наред, защо не се появи и не те нападна веднага?

— Не мисля, че е бил от толкова време в него. Предполагам, че е влязъл в него, колкото да му насади идеята за Дилигенц II и да го пусне като примамка. По-късно мисля, че е влязъл, докато Окланд скиташе сам из страната на Звездите. Защо е изчакал там, не знам. Може би не е бил достатъчно силен. Може би е искал да се съберем двамата с теб. Просто не знам, Джи.

— Какво се случи в хотелската стая в Котка?

— Беше Нещо. Трябва да е било.

— В Града? Как, по дяволите, е станало там?

— Не знам. Предполагам, че причината е в Рейф. Точно това се опитваше да направи последния път, не си ли спомняш? Да срути стената.

— Къде е той сега?

— Джи, аз наистина не…

В този миг страшни крясъци ни удариха като камшици. Жестока червена светлина ослепи тъмнината. Стотици лица ни заобиколиха — редица зад редица, в окръжност с диаметър около четиридесет ярда. Всички си приличаха — с разкривени усти от обвинителни викове. Лицата се възнесоха над нас, оплетени в крещящо войнство. После отново настъпи тъмна тишина.

— По дяволите — разтрепери се Джи. Трябваше да се съглася с него.

Забавихме ход. Светлината отново ни порази. Крясъците ни нападнаха — по-силни, по-ужасни. После всичко се изгуби. Огледахме се нервно в тъмнината. Тъкмо щяхме да продължим напред и светлината отново ни заслепи. Крясъците прободоха тъпанчетата ни, удряха се в черепа ни като юмруци в лед. Кръв потече от носа на Джи и опръска паважа.

Отново тъмна тишина. Но още преди да тръгнем, лицата отново ни обкръжиха и ускориха ритъма на своя танц, който ни обгръщаше с тъмнина и кошмар. Картините на крясък и ярост непрекъснато се сменяха. Кръв от носа ми опръска ризата. Затиснахме уши с ръце, макар да знаехме, че това няма да ни помогне. Би могло да се каже, че бе по-скоро светло, отколкото тъмно. Приведохме се под тежестта на крясъка и болката. Високи тъмни кули започнаха да се издигат над обръча от лица. Кулите се виждаха безлични и безформени. Притъмняваше. Небето зад сградите се вихреше и спускаше отпред като сенки откъм ъглите.

Ослепи ни светлина. Обръчът от лица се плъзна към нас, събирайки цялата светлина. Бледочервено сияние, набраздено от ивици пепелявожълто. Червеникав здрач плуваше над нас в мастилени цветове и се извиваше нагоре да догони небето.

Беше Обърни Се, Кварталът-кошмар. Олюлявахме се, махахме безпомощно. Опитах се да бутна Джи надолу, за да не вижда.

Кръгът се смаляваше, лицата ни приближаваха. Всички очи ми бяха познати. Очите на Зенда бяха там, тези на Шелби, на майка ми и на баща ми. Мигаха от едно празно лице на друго, разтегнати извън формата си от разкъсващата сила на крясъците.

Изведнъж на пода се появи бебе. Долната част на челюстта му липсваше. Лицето му бе почерняло от рани. От устата му капеше кръв по паважа. То пълзеше към нас, а след него оставаха петна от размазана плът.

Джи и аз изкрещяхме безпомощно. Изкрещяхме от ужас почти по едно и също време с удара от светлина. Несъзнателни, неконтролируеми крясъци. Тела без мозък трепереха в безпомощен ужас. Горната част на челюстта на бебето хлътна. После се пресегна към ръката на Джи. Той отскочи назад. Мускулите му се свиха, без да усети.

Така и не съзнавахме, че сме двама. Усещахме се само като форма, с която споделяме тъмнината. Очите на Джи проблясваха невиждащо край моите и към небето. Устата му се изви в рев. Той видя къде се намира. Отново изрева, а сухожилията на врата му се изпънаха. Имах чувството, че ще се скъсат. Всички мускули по тялото му се свиха изведнъж. Сякаш тялото му се спусна да бяга във всички възможни посоки по едно и също време. Отново ме стрелна с очи, но нямаше никаква представа кой съм, никаква.