Читаем Робинята полностью

косата си. Без широката периферия част от строгостта му се губи. Избърсва ръце в джинсите

си и се вторачва в пода. Ботушът му разтърква нещо невидимо. Нервен ли е?

— Бира?

Кимам и той изчезва в кухнята. Седя възпитано около минута, после решавам, че ми е

предоставил шанса да се поогледам наоколо. Какъв човек е? Обикалям стаята и търся

отговори. Е, не е глупав. Библиотечката до телевизора е претъпкана. Прокарвам пръсти по

кориците: Пиншон и Керуак седят до Маккарти. Под тях има лавица с дебели технически

ръководства по земеделие. По избелелите кремави стени висят плакати — селски пейзажи,

снимка на Анзел Адамс на Скалистите планини. Но няма негови снимки, всъщност няма

абсолютно нищо лично. Все още не знам нищо за него, освен това, че ме иска тук. Ако има

мерак да ме чука, не е проявил интерес досега.

— Четеш ли?

Той стои до вратата с бирите в ръка. Лицето му изглежда развеселено. Е, не мога да се

престоря, че не зяпах наоколо.

— Вече не много. Отървах се от повечето си неща, когато ми се наложи да се преместя.

Книгите изчезнаха първи.

Той не отговаря. Копнея разговорът ни да продължи и вадя едно от ръководствата от

библиотеката.

— „Ръководство за световните реколти и добитък“? Това леко четиво ли е?

— Не чета леки книги.

Остави бирите на масата. Изглежда, че разговорът за книгите е приключил. Отпускам се

обратно на канапето. Той се връща до вратата и отпива от бирата. Очите му не ме напускат и

за миг. Пия притеснено. Струва ми се, че ме преценява и оглежда, както би постъпил с кон,

преди да реши дали си струва да го поязди.

Събирам кураж и отговарям на погледа му. Косата му е по-дълга, отколкото си мислех и

има повече посивели косми. Тъмнокафяви очи, леки бръчици около устата. Моята възраст

или малко по-стар. Не е красив, но е привлекателен. Устата му е великолепна. Твърда и суха,

опитна, уста на мъж. Изпитвам внезапно желание да усетя тази уста по гърдите си и между

краката си и потръпвам неволно.

— Студено ли ти е?

— Не — промърморвам, като се изчервявам и заигравам с етикета на бутилката.

Той обаче знае защо потръпнах. Време е да се направя на свенлива.

— Ще имам нужда от чаршафи за канапето.

Той ми хвърля Погледа. Познавам този поглед. Сардонична усмивка, придружена от

повдигнати вежди и леко въртене на очите. Майка ми ме гледаше така, когато я лъжех, че не

се пипам. Знаех, че той нямаше да ме остави да прекарам нощта на канапето. И двамата го

знаехме. Затова ми хвърля Погледа. Все едно, че развява червено наметало пред бик.

Отпускам се назад. Гърбът ми е скован, лицето — напрегнато.

— Какво.

Не задавам въпрос, а го предизвиквам. Той не отговаря. Започва състезание за

надмощие. Но нетърпението ми ме проваля. Заговарям с лек тон, но не мога да прикрия

гнева си.

— Какво? Какво толкова смешно казах?

Той поклаща глава.

— Моля те. Не ме последва по целия този път само заради канапето ми.

— Е, не те последвах тук, защото съм курва, ако това имаш предвид.

Изстрелвам думите като куршуми. Допускам грешка. Тялото му се стяга така, както

змията се отдръпва назад, преди да нападне.

— Не ме залъгвай с тези дивотии.

Плътният му глас излъчва заплаха. Пренебрегвам го.

— Какви са тия дивотии? Просвети ме, моля те.

— Държиш се, сякаш не знаеш защо си тук. Прекалено стара си, за да се преструваш, че

не знаеш какво става.

Долавям носов говор в тона му, доста провинциален. Бих се засмяла, ако не бях толкова

изнервена. Но не мога да спра да го дразня.

— Е, ако съм прекалено стара, за да те разбера, предполагам, че съм и прекалено стара,

за да се чукам. Проблемът е разрешен.

Отпускам се назад и допивам бирата.

— Остави шишето, кучко, и ела тук. Не разполагам с цяла нощ — казва той и поглежда

часовника си. — Някои от нас работят.

Това е.

— Майната ти!

Тръшвам бутилката на масата и си грабвам чантата. До вратата има само пет крачки, но

не успявам да я достигна. Внезапно той се озова там, обвил ръце около мен, както вероятно е

постъпвал хиляди пъти с животни, по-диви и силни от мен. Завърта ме и покрива лицето ми

с целувки. Изненадвам се колко страхотно се чувствам да бъда държана и целувана от него.

Няма никаква поезия, само грубо желание. И това е всичко, от което се нуждая. Все още ми

се иска да го ударя, но бях права за устните му. Тялото ми потреперва от желание да го

изчукам. Той ме залепва във вратата. Отговарям на движението на бедрата му, дишам

задъхано и разтварям крака, потърквам слабините си в твърдата подутина на джинсите му.

Но когато се протягам към ципа му, той се отдръпва и ме повлича през стаята. Запрепъвам

се след него, устните и бузите ми горят от грубата му четина.

Спалнята е тъмна и той я оставя така. Луната е ярка и виждам всичко: твърди мускули,

капчици пот, пламъка в очите му…

… хиляда и четири…

Няма любовна игра. Той съблича дрехите си делово, а аз оставям роклята ми да падне на

пода и я сритвам настрани. Отпускам се на леглото и едва успявам да полегна, когато той се

озовава върху мен. Съдира бикините ми и те изчезват. Не ме гледа, не ме докосва, не ме

гали. Не съм там.

В сумрака забелязвам белега на корема му, бял на фона на загорялата кожа. Напомня ми