Читаем Робинята полностью

Поглеждам обувките му и решавам, че трябва да му предложа малко терапия, защото

ние с Лий се разбираме отлично и двамата ще направим всичко да заблести.

НАРЦИС

Н.ДЖ. СТРАЙТБЪРГЪР

Той не можеше да си спомни точния момент, когато се бе влюбил в сестра си. И макар

„влюбен“ да звучеше доста пресилено, той вярваше, че това е подходящото описание на

чувствата му. Ставаше дума за страст, която го бе нападнала неочаквано като уличен бандит.

Джозефин не знаеше, разбира се. Любовта му бе незаявена и несподелена. Но му

ставаше все по-трудно да пази тайна.

Джоузеф не само зяпаше сестра си продължително и получаваше ерекция всеки път,

когато тя се доближеше до него, но и на няколко пъти едва не бе споделил чувствата си.

Поради тази причина бе започнал да я избягва, доколкото това бе възможно, когато си бяха у

дома с родителите. Дори не можеше да си представи последиците, ако внезапно заявеше

любовта си и майка му разбереше за нея.

Баща му беше сериозен играч в града и доходите му осигуряваха предостатъчно пари за

поддръжката на огромната къща, двете скъпи коли в гаража и великолепните семейни

ваканции, на някои от които дори и той присъстваше.

Но майка му бе тази, която ги бе отгледала. Тя беше родителят, който Джоузеф

познаваше добре. Знаеше неврозите й, тревогите, пристрастяването й към лекарства и

пластична хирургия. И затова пазеше в тайна увлечението си.

Но все пак трябваше да направи нещо.

Започна да наблюдава сестра си тайно, да се вмъква в стаята й нощем, когато бе

сигурен, че е заспала, и да стои вторачен в нея. Докато гледаше спокойното й лице, му се

струваше, че вижда себе си в огледалото.

Джозефин бе с три минути по-голяма от него. С изключение на факта, че бяха от

различен пол, двамата бяха абсолютно еднакви. Имаха еднакви тъмни и гъсти коси, извити

вежди и безукорна бяла кожа. След това идваха силните брадички, орловите носове и

плътните устни. Бяха един и същи ръст и с почти еднакви фигури.

Като деца двамата се кефеха на факта, че хората не можеха да ги отличат и се

забавляваха да си играят на „Познай близнака“.

Играта приключи, когато гърдите на Джозефин пораснаха. Двамата все още си

приличаха, но се отказаха да се опитват да заблуждават и объркват гостите.

Може би желанието на Джоузеф към сестра му се зароди тогава. Не беше съвсем

сигурен. Един ден нямаше нищо, а на другия — желание.

Джоузеф затърси книги, които можеха да хвърлят светлина върху състоянието му.

Подчерта си пасаж в биографията на актьора Монтгомери Клифт, който също имал

близначка. Притесненият Клифт бе споделил с приятел, че често се будел сутрин, без да знае

кой точно близнак е. Това отразяваше чувствата ма Джоузеф с впечатляваща точност.

Един ден Джоузеф заключи вратата си, съблече се и застана пред огледалото. Вдигна

ръце към мястото, където би трябвало да се намират гърдите му, прибра члена си между

краката и се възхити на гледката. Беше невероятно удоволствие да се види като сестра си. Не

бе нужно голямо въображение. Ето я, точно пред него. Трябваше само да погледне в

огледалото.

Нужно му бе да изготви стратегия, за да открие дали Джозефин изпитва подобни

чувства към него. Седеше и я зяпаше с надеждата, че сестра му ще каже нещо, което да

окуражи изпълнението на желанието му.

Сред книгите, струпани в библиотечката му, бе „Таксито“ от Вайълет Ледук, възбуждащ

роман за трагичната сексуална връзка между брат и сестра, проведена в закрит файтон,

който ги разхождал из Париж. Романът му се стори най-лесният начин да изпрати

завоалирано съобщение на Джозефин.

Една нощ той се прокрадна в стаята на сестра си като призрак, вдишвайки дълбоко

ароматите й, толкова различни от неговите. Застана до леглото й, както обикновено, с

книгата в ръка. Загледа Джозефин и отново си помисли, че се вижда в огледало.

Джозефин отвори очи и се вторачи в него.

— Какво правиш?

— Аз… ъъъ… — заекна той. — Исках да ти оставя тази книга… тъкмо я прочетох и…

— Късно е.

— Да, знам. Не можех да заспя и тъкмо свърших книгата и… исках да ти я дам веднага.

— Благодаря. Остави я на нощното шкафче.

— Лека нощ, Джо. Приятни сънища.

— Аха. Лека нощ.

Той се върна в стаята си и се просна разтреперан на леглото, уплашен от безумието си.

Най-после заспа и засънува сивите очи на сестра си.

Рожденият им ден бе само след един ден. Трябваше да реши какво да й подари. В

зависимост от реакцията й на романа, щеше да намери нещо лично и кодирано или нещо

сестринско и просто.

Вечерта Джоузеф седеше в стаята си, когато сестра му влезе, без да почука. Държеше

тънката книжка в ръка. Размаха я под носа му и попита:

— Защо ми я даде?

— Не ти ли хареса?

Тя го изгледа любопитно и остави книгата на масата.

— Не.

— О — той не успя да скрие разочарованието в гласа си. — Защо?

— Те умряха. Това беше ненужно.

Тя го изгледа, но той не успя да разгадае изражението й. Джозефин се завъртя и излезе

тихо от стаята.

Дълго време той лежа неподвижно под чаршафите, изпотен въпреки голотата си.

Джозефин бе прочела книгата. Не я беше харесала. Но какво не беше харесала? Идеята за

екзекуцията? Развръзката?

— Те умряха. Това беше ненужно.

Той се опита да заспи.