С това обсъждането приключи. Изнизаха се мълчаливо от заседателната зала и побързаха да се пръснат по кабинетите си.

Това гласуване беше лесно. Всяко пени щеше да се изплати от застрахователната полица на фирмата.

Поне така смятаха.

След заседанието Джак се обади на застрахователната компания, за да провери докъде са стигнали нещата. Само че го оставиха на изчакване, и то прекалено дълго. Когато го поздрави самият изпълнителен директор, той се изненада. А онова, което чу после, беше обезсърчаващо. Искът им беше отхвърлен на основание на факта, че Джована е отвлечена и се намира в плен на терористи, а не на престъпна групировка. Полицата недвусмислено изключвала терористичните актове.

— Не мога да повярвам — разфуча се Джак по телефона.

— Написано е черно на бяло, Джак — спокойно отговори директорът.

Черно на бяло. И откога застрахователните полици бяха недвусмислени?

— Отвличането си е отвличане — възрази Джак, мъчейки се да овладее гнева си. — Проклетата полица покрива отвличане.

— Според наши източници то е дело на терористична организация, Джак. Затова отказваме да платим. Съжалявам.

— Не мога да повярвам!

— Юристът ни изпраща решението по имейл в момента.

— Значи ще се видим в съда.

— Както прецените.

<p>33</p>

След няколко часа в болницата Лука живна. Смениха му лекарствата и му стабилизираха кръвното. Хидратираха го със система. По-силното успокоително му осигури дълъг и крайно необходим сън. Най-доброто лекарство бяха непрекъснатите грижи на трийсетгодишна медицинска сестра с изумителна фигура и къса бяла престилка. Бела наблюдаваше от ъгъла, клатейки глава. Някои мъже просто бяха безнадеждни случаи.

Лука се опитваше да договори сделка, която включваше саможив италиански милиардер, когото познаваше отдавна. Той се казваше Карлоти и беше наследник на старо семейно богатство от производство и търговия със зехтин. Политическите му убеждения бяха в разрез с неговите, но по отношение на парите двамата успяваха да загърбват различията си. Карлоти беше близък с министър-председателя и от години го подкрепяше финансово. По настояване на Лука той се съгласи да го притисне да приеме сложен план за пренасочване на пари от италианската хазна към фонд за откупи, собственост на фирма в Испания, където Карлоти прекарваше повечето си време. Съгласи се неохотно, защото в Италия плащането на откупи беше незаконно за разлика от Испания. Но той обичаше Джована и беше готов на всичко, за да ѝ помогне. Неохотата на премиера пък се дължеше на факта, че един пореден скандал би свалил правителството, но Лука разпалено твърдеше, че лошият изход за Джована ще му навреди много повече. Човекът се беше оказал в патова ситуация. Лука беше убеден, че той ще заобиколи закона и впоследствие ще блъфира пред прокурорите, ако се стигнеше дотам. Мич не обичаше разговори, в които се споменаваше думата „прокурор“.

Следващата стъпка беше среща с Диего Антонели, заместник-министъра, с когото се бяха запознали в понеделник следобед у Лука. Кабинетът му се намираше в невзрачна административна сграда в латеранската част на Източен Рим, близо до дворец, обитаван навремето от някои папи, както разказа Роберто, който имаше малко досадния навик да занимава с второстепенни исторически забележителности всеки човек, който не е от Рим и се случи до него.

Господин Антонели се държа неприветливо по време на посещението си в дома на Лука в понеделник. Очевидно срещата в 18:30 ч. в четвъртък също не му беше приятна. Накара ги да чакат двайсет минути и накрая ги покани с жест в малка заседателна зала до кабинета си. Ръкуваха се набързо, но без усмивки.

— Тази среща е неофициална — побърза да ги предупреди любезно заместник-министърът още в началото и дори се озърна да провери дали не ги подслушват.

Вратата беше затворена и заключена. Мич подозираше, че в сградата е пълно с бръмбари.

— Ако някой ви попита, тя не се е състояла.

Не за пръв път Мич изпитваше съмнения относно действията си. Ако се готвеше незаконен подкуп или плащане, какво търсеше той в стаята? Лука намекна, че е открил достатъчно вратички в закона, за да уреди плащането на откупа, но според Мич това засягаше само Лука и неговите италиански приятели. „Скъли“ не биваше да участва в схема за заобикаляне на законите на която и да е държава. Той изтръпна, като си представи колко ще се зарадват на такива обвинения федералните прокурори в Манхатън.

Според Лука целта на срещата беше да се потвърди „сделката“ пред Антонели, който щеше да е посредник между Карлоти и министър-председателя. От един от фондовете, с които той можеше да действа по свое усмотрение, Външното министерство щеше да отпусне заем в размер на 50 милиона долара на анонимна компания, регистрирана в Люксембург и контролирана от един от синовете на Карлоти. Щеше да бъде подписано споразумение за плащането, което щяха да скрият надълбоко. След това парите щяха да бъдат местени тук-там и накрая щяха да се озоват в сметка, където да им бъдат подръка.