— Да. И не бива да разчитаме много на спасяването. То винаги е невероятно опасно. Британците ще се задействат на пълни обороти и ще искат сложна, почти военна операция. Италианците ще предпочетат да платят парите. Както и да е, още е рано. В момента можем само да седим и да чакаме телефонното обаждане.

— Съжалявам, Лука — повтори Мич. — Мислехме, че сме в безопасност.

— Аз също. Знаеш, че съм ходил там много пъти. Обичам Либия въпреки цялата ѝ нестабилност.

— Самир беше сигурен, че нищо не ни застрашава.

— Не се доверявай на Самир. Той е либийски агент и отговаря пред военната полиция.

Мич преглътна измъчено и се постара да запази неутрално изражение.

— Мислех, че работи за нас.

— Работи за всеки, който му плати. Не очаквай от него някаква лоялност.

— Той трябваше да придружи Джована — добави Роберто, — но си намери извинение да остане в болницата с теб.

— Сега вече наистина се обърках — призна Мич.

Лука се усмихна измъчено и каза:

— Мич, в Либия не бива да имаш доверие на никого.

<p>14</p>

За дванайсетте часа, през които Мич летя с KLM от Рим до Амстердам и после до Ню Йорк, не се промени нищо. Имаше едно свободно място за директния полет до летище „Кенеди“, но беше икономична класа, а Мич се нуждаеше от по-широките седалки в бизнес салона. Освен това му трябваше лесен достъп до тоалетните. Стомахът му отново се бунтуваше и той се опасяваше от внезапен пристъп на гадене. След изпитанието, през което премина тялото му през последните четири дни, не възнамеряваше да остави нищо на случайността. Пътьом се обади на Аби два пъти и тя го осведоми за семейните дела и съседските клюки. Звънна и на Роберто Маджи, за да провери как е Лука — почивал си. Нямаше новини от Либия, никакви вести от похитителите. Свърза се със секретарката си и пренареди графика си. Над Атлантика изпи едно хапче за сън, което съвсем леко тушира напрежението му и в крайна сметка му осигури трийсет минути неспокоен сън. Когато се събуди, той се обади на правната си асистентка и на двама от младшите адвокати.

Опитваше се да не мисли за Джована, но не му се удаваше. Как се отнасяха с нея? Къде я бяха скрили? Даваха ли ѝ храна и вода? Разпитваха ли я, бяха ли я наранили, малтретираха ли я? Законът на джунглата допускаше изтезанията и убийствата на въоръжени мъже, които бяха обучени да си служат с оръжия и от които се очакваше да убиват, но не и на невинни цивилни. Особено на млада адвокатка, която просто е част от пътуващия екип.

Пътуващ екип? Мич кипеше от ярост заради глупавото и самонадеяно решение да се втурне към една държава, за която знаеше, че е опасна и нестабилна, и да включи Джована, за да угоди на баща ѝ. Разбира се, самият Лука беше предложил пътуването и го беше уверил, че ще са в безопасност, но Мич не беше неопитен младеж и можеше да настоява за по-различна организация. Неведнъж се запита необходимо ли беше посещението на моста. И отговорът гласеше: може би не. Реагира ли той прекалено въодушевено на приключението? Да. Не беше ходил в Либия и много му се искаше да я добави в своя списък на посетени държави.

Докато убиваше време на летището в Амстердам, се обади на Кори Галант, шефа на отдел „Сигурност“ в „Скъли“. Когато Мич започна работа във фирмата преди единайсет години, не подозираше, че тя разполага със собствена малка армия от експерти по сигурността. Научи, че повечето големи юридически фирми по света харчат цяло състояние не само за да защитават своите служители, но и за да разследват враговете си и дори собствените си клиенти. Преди Мич да замине за Рим и Триполи, Кори го инструктира относно ситуацията в Либия. Той беше ходил до моста заедно с Лука. Според него пътуването криело съвсем незначителни рискове. В интерес на либийците било да защитават всички чуждестранни бизнесмени и професионалисти.

Кори го чакаше пред багажните ленти на летище „Кенеди“ заедно с шофьор — набит млад мъж, който пое куфарите на Мич и ги натовари в черен джип, паркиран на забранено място близо до такситата. Седна зад волана, а Мич и Кори — на задната седалка. От шофьора ги отделяше плексигласова преграда.

Наближаваше осем вечерта в неделя, 17 април, и трафикът на излизане от летището беше непоносим както винаги.

След като описа удоволствието от дванайсетчасовото си пътуване, Мич попита:

— Някакви новини от там?

— Не много.

— Не много? Звучи като повече от нищо, каквото беше преди няколко часа.

— Има известно развитие.

— Слушам те.

— Пуснали са още едно видео. Намерихме го преди около час в Дълбоката мрежа. Похитителите са заснели обезглавяванията.

Мич въздъхна и зарея поглед през прозореца.

Кори продължи:

— На живо и цветно. Ужасяващо е. Гледах го и ми се ще да не бях. Тези типове са злодеи.

— Не съм сигурен, че искам да го видя.

— Не бива, Мич, повярвай ми. Дори те моля да не го правиш. То няма нищо общо с Джована освен факта, че я държат някакви извратени садисти.

— Това успокояващо ли трябва да ми подейства?

— Не.

Колите се раздвижиха и двамата се умълчаха.

— Може ли да ми го опишеш, без да навлизаш в много подробности?