Читаем Размяната полностью

Сега Мич посвещаваше по четири часа седмично на един приют за бездомни в Бронкс и представляваше клиенти, които оспорваха изгонването от домовете им. Беше безопасна и чиста работа на бюро, точно каквато искаше. Седем месеца по-рано беше чул последните думи на свой осъден на смърт клиент, преди да го екзекутират в Алабама. В продължение на шест години Мич беше прекарал осемстотин часа в безуспешни опити да го спаси и беше съкрушен от изпълнението на присъдата му; чувстваше това като свой огромен провал.

Не беше сигурен какво иска Уили, но обаждането му не вещаеше нищо добро.

Уили беше единственият адвокат в „Скъли“ с конска опашка, при това неугледна. Беше прошарена като брадата му и само допреди няколко години някой по-висшестоящ от него би му наредил да се избръсне и подстриже. Сега обаче фирмата се стараеше да се отърси от закостенялата представа за себе си като клуб на белите якички, пълен с бели мъже в тъмни костюми. Една от радикалните промени беше отмяната на дрескода. Уили си пусна дълга коса и бакенбарди и идваше на работа по джинси.

Все още в тъмен костюм, но без вратовръзка, Мич седна срещу бюрото му и двамата се разговориха на общи теми. Накрая Уили мина на въпроса:

— Мич, има едно дело в Юга, което искам да погледнеш.

— Само не ми казвай, че става дума за смъртна присъда.

— Става дума за смъртна присъда.

— Не мога да го направя, Уили. Моля те. През последните пет години имах две такива дела и на двамата им забиха иглите. Резултатите ми никакви ги няма.

— Справи се страхотно! Онези двамата никой не можеше да ги спаси.

— Не съм в състояние да поема още един.

— Ще ме изслушаш ли поне?

Мич се съгласи с вдигане на рамене. Уили имаше пословична слабост към случаите с осъдени на смърт и малко адвокати в „Скъли“ можеха да му откажат.

— Добре, слушам те.

— Човекът се казва Тад Киърни и разполага с деветдесет дни. Преди месец взел странното решение да уволни адвокатите си, всички до един, а имал внушителен екип.

— Звучи откачено.

— Ами той си е откачен, вероятно дори невменяем от правна гледна точка, но въпреки това щатът Тенеси настоява за екзекуцията му. Преди десет години застрелял три наркоченгета под прикритие по време на арест, който се усложнил. Трупове колкото щеш — общо петима били убити на местопрестъплението. Тад едва не хвърлил топа, но успели да го спасят, за да могат да го екзекутират по-късно.

Мич се засмя притеснено и каза:

— И сега аз трябва да се появя на бял кон и да го спася, така ли? Стига, Уили, дай ми нещо, което може да проработи.

— Нищо няма да проработи, освен да пледира невменяемост. Проблемът е, че той може би изобщо няма да се съгласи да се срещне с теб.

— Тогава защо да си правим труда?

— Защото трябва да опитаме, Мич, и според мен ти си най-подходящ.

— Слушам те.

— Ами той много ми напомня на теб.

— О, поласкан съм.

— Не, сериозно. Бял, на твоята възраст, от окръг Дейн в Кентъки.

Мич замълча, за миг неспособен да отговори, после каза:

— Страхотно. Може да се окажем братовчеди.

— Съмнявам се, но и неговият баща е работил във въгледобивните мини като твоя. И двамата са загинали там.

— Не намесвай семейството ми.

— Извинявай. На теб ти е провървяло и си бил достатъчно умен да се махнеш. На Тад обаче не и много скоро се забъркал с наркотици — и вземал, и продавал. Той и приятелчетата му правели голяма доставка близо до Мемфис, когато наркоченгетата им устроили засада. Всички загинали, само Тад оцелял. Но май късметът му изневерява вече.

— Няма съмнения относно вината му, така ли?

— Не и за съдебните заседатели. Проблемът не е вината, а невменяемостта. Идеята е да го освидетелстват специалисти, нашите лекари, и да подадем молба за помилване в последния момент. Най-напред обаче някой трябва да влезе и да поговори с него. В момента той не приема посетители.

— И ти реши, че двамата ще намерим общ език.

— Малко вероятно е, но защо да не опитаме?

Мич потърси друг начин да се измъкне. Попита колкото да минава времето:

— Чий е случаят?

— Формално погледнато, ничий. Тад е станал нещо като затворнически адвокат и е подал нужните документи, за да уволни адвокатите си. Дълго време го е представлявал Еймъс Патрик — един от най-добрите там. Познаваш ли Еймъс?

— Срещали сме се веднъж на някаква конференция. Голям особняк.

— Повечето адвокати на смъртници са такива.

— Уили, нямам никакво желание да се прочувам като адвокат на смъртници. Два пъти съм го правил и ми е предостатъчно. Такива случаи те глождят и те поглъщат изцяло. Колко свои клиенти си гледал как умират?

Уили затвори очи и въздъхна.

— Извинявай — прошепна Мич.

— Твърде много. Да кажем просто, че знам за какво става дума. Виж, говорих с Еймъс надълго и нашироко и на него идеята му допадна. Той ще те закара в затвора и кой знае, току-виж, Тад се заинтригувал достатъчно, че да си поговорите.

— На мен ми се струва изгубена кауза.

— След деветдесет дни сигурно ще бъде изгубена, но поне ще сме опитали.

Мич се изправи и застана до прозореца. Кабинетът на Уили гледаше на запад, към река Хъдсън.

— Еймъс е в Мемфис, нали?

— Да.

— Наистина не ми се връща там след всички онези събития.