Читаем Разединени равнини полностью

— Дръпнете се — нареди той и хората му се изтеглиха бързо назад, вдигнали кръгли щитове пред гърдите си, в случай че машината избухне.

Самият той си пое дълбоко дъх и освободи предпазителя. Зарядът се взриви сред облак гъст дим с остра миризма и изстреля тарана право в портите на Тарк. Кзериг чу как портите се огъват навътре, чу пукота на цепещо се дърво и трясъка на скъсани метални скоби.

Помощниците му вече тичаха да повторят процедурата — изтегляне на рамото и нов заряд. Нещо тежко се удари в металния заслон над тях и отскочи — снаряд от катапулт или камък, хвърлен от стените. Кзериг не се впечатли особено — таранът или щеше да разбие портите, или не; самият той или щеше да оцелее, или да умре. Беше роб на осоидите, свободата си беше изгубил окончателно и собственото му бъдеще не го интересуваше особено.

По протежение на цялото бойно поле другарите му по робска съдба влизаха в битката и край тях осородните приличаха на джуджета. Гигантите крачеха напред и сърцето на капитан Кзериг се сви. Знаеше, че и техните сърца са свити по същия начин — те мразеха битките повече и от него, а надежда нямаха никаква.

Пожела им късмет… или бърза смърт.

Бяха само дузина, половината от контингента, който тяхната раса неохотно бе пратила на служба в Четвърта имперска армия. Високи колкото двама мъже и широки колкото трима, защитени от тежка метална броня, която би смазала всеки нормален човек, и доспехи от дебела, подсилена с капси кожа, те носеха копия с тежки върхове и двуметрови щитове от метал и дърво. И крачеха с огромни крачки към крепостните стени на Тарк. Бяха конощипородни, близки роднини на щурецородните и роби като всички останали в помощната войска, чиито семейства Империята държеше за заложници срещу лоялната им служба. Расата им беше малобройна, живееха в уединение и Империята не беше първата, която се възползваше безплатно от услугите им. По едно или друго време конощипородните се бяха трудили за молецоиди и за паякоиди, когато светът е бил по-млад, а революцията — нечия неосъществима мечта, но тогавашните им господари поне са знаели каква е истинската природа на талантите им. Сега осородните бяха превърнали градчетата им в гарнизони, иззели бяха мините им, а самите тях използваха за войници.

Откъм градските стени заваляха арбалетни стрели и гигантите вдигнаха щитовете си високо да ги отбият. Бяха с черна кожа и много светла коса като всички от расата си, бяха огромни и силни, но макар и бронирани от главата до петите, точен изстрел с арбалет можеше да ги убие като всеки друг.

Ала настоящите им противници бяха създания на повърхността и на слънцето, докато конощипите виждаха по-добре през нощта, отколкото през деня. И наближаваха стените.

Водачът им погледна наляво, видя стария Кзериг с тарана и портите, които поддаваха. За осоидите несъмнено беше важно всички пробиви да се случат едновременно. Причината нямаше значение за него, защото стратегията не беше сред силните му страни, а и той нямаше желание да я усвоява тепърва.

Наоколо им внезапно паднаха гранати, пуснати от ортоптер, който прелетя горящ отгоре, сам уцелен от вражески огън. Експлозиите убиха трима и раниха четвърти, щитовете се нацепиха и разкривиха. Останалите продължиха напред. Знаеха заповедите — да минат през стената и после да прегазят хората от другата й страна.

Никой от тях нямаше да оцелее. Това поне изглеждаше сигурно. Водачът им мобилизира вътрешните си резерви, почувствал се като джудже под надвисналата каменна грамада на крепостната стена.

„Простено да ми е това насилие“ — каза си наум той, после захвърли копието и щита. Огромните му ръце с нокти като длета откриха пролуките между каменните блокове и той се обърна мислено към предците си, призова Изкуството, което му бяха оставили в наследство. Камъните около захвата му — и тези в захвата на другарите му — започнаха да омекват и да мърдат.

Тото клечеше зад участък от срутената стена и зареждаше трескаво нов пълнител в арбалета си, със смътната мисъл, че мунициите му са на привършване. Скрил бе опряла гръб в него и стреляше спорадично по летящия враг. Все повече мравкородни се стичаха да бранят пробойната и дори Тото започваше да схваща, че нападателите губят инициативата, макар че за всяка педя възвърната земя защитниците плащаха скъпо и прескъпо. Въздушната кавалерия също се бе появила — мравкородни войници, яхнали гигантски летящи насекоми, които се врязваха тромаво в редиците на леките имперски отряди. Всеки летящ звяр имаше прикрепен към гърлото голям арбалет за многократна стрелба и с помощта на тези оръжия новодошлите скоро разкъсаха вражеската формация.

Салма също беше някъде във въздуха и Тото се надяваше да е далеч от кръстосания огън. Самият той обаче си имаше достатъчно неприятности и тревогите за Салма бързо минаха на заден план.