Читаем Равноденствие полностью

— А и този колега. Хората говорят какво ли не, когато са пияни. Това не означава нищо.

— Днес положително ще ни трябват малко по-точни доказателства, за да осъдим някого — отбеляза Филип.

— Направи ли ти впечатление? — попита Лора. — В тези статии не се казва почти нищо за самите убийства. Няма никакви подробности. Има нещо гнило тук, да знаеш.

Филип само кимна.

— Трябва да има още нещо за тези убийства, не си ли съгласен?

— Сигурно има, но едва ли ще го открием тук.

Замълчаха. Лора погледна екрана, където все още стоеше последната статия, и изведнъж каза:

— Ами полицейските доклади? Трябва да има официален доклад по случая, нали?

— Отпреди век и половина?

— Защо не?

— Хм, възможно е. Но няма да е тук, в Оксфорд. Полицейското управление е построено през 50-те години и като знам колко хартия минава оттам всяка година, едва ли пазят документи повече от десет години, в най-добрия случай.

— Но докладите все трябва да са някъде.

— Да, така е — отвърна Филип. — В Националния архив в Кю.

— Дали са ги компютъризирали?

— Съмнявам се.

Телефонът на Лора изпиука. Тя погледна екрана и видя, че има съобщение.

— От Чарли е. Имал нова информация за ръкописа. Иска да ни види в книжарницата днес в четири.



Тъкмо когато излизаха от библиотеката, рукна пороен дъжд. Изтичаха до многоетажния паркинг, където Лора беше оставила колата, но докато стигнат, станаха вир-вода.

— Остави твоята кола в управлението, докато се върнем от Лондон — предложи Лора. — Ще вземем тази. Много по-топла е, по-бърза и… доста по-суха.

Филип сви рамене. Знаеше, че каквото и да каже, няма да успее да накара Лора да оцени чудесната му спортна кола, вярно, направена преди много години, но пък в малката работилница на Лонгуол Стрийт — на по-малко от километър от мястото, където се намираха.

Пътят към Удсток едва се виждаше през пороя. Още нямаше обяд, но небето беше притъмняло и уличните лампи се бяха включили. Фарове на коли летяха срещу тях през завесата дъжд, а и за огромно раздразнение на тези зад нея Лора се движеше особено бавно. Принудена, както се изразяваше, да кара в погрешната лента на платното, тя не искаше да рискува. Докато стигнаха в Удсток, вече беше крайно изтощена от усилието да се съсредоточи.

Паркира възможно най-близо до задната врата и изтичаха до покритата площадка. Вратата беше отключена. Влязоха в кухнята и Филип извика:

— Джо?

— Тук съм — обади се тя.

В камината в дневната гореше огън, а от iPod-a на Филип, който той беше вързал към две тонколони, се носеше приятна музика. Джо седеше на дивана с друго младо момиче. На Филип му се стори, че го е виждал някъде. Момичето хлипаше, а Джо се опитваше да го успокои.

— Какво е станало? — попита Лора. — Джо?

— Това е Мариан — каза Джо. — Заедно сме в групата по топология.

— Извинявайте, че… — започна Мариан. Гласът й беше изключително тънък, като на малко момиченце.

— Не се притеснявай — отвърна Джо. — Мамо, Мариан е намерила това в пощата си в колежа. — И подаде на Лора един лист.

На листа бе компютърно обработеният образ на порнозвезда с главата на Мариан. Жената бе разпната върху легло, ръцете и краката й бяха вързани за четирите му края с дебели въжета. Чрез някаква сложна компютърна програма някой беше симулирал широк разрез на корема, откъдето се бяха изсипали част от вътрешностите. Над снимката с яркочервени букви беше написано: „Това искам да направя с теб“.

— Имаш ли представа кой може да е? — попита Филип.

— Не, всъщност не.

— Какво означава „всъщност“?

— Ами… имаме един странен тип в групата.

— Абсолютен похотливец, не, направо перверзник — добави Джо. — Ръсел, Ръсел Кънингам. Учи психология, но идва на упражненията ни по статистика. Хубав е, прилича малко на Рики Мартин, един такъв сладникав, но наистина е перверзник. Винаги ме гледа, сякаш ме съблича с очи. Много е гадно.

— Това момче опитвало ли е някога да ти посегне? — обърна се Лора към Мариан.

— Не мисля, че му стиска да го направи — отвърна тя.

— Може и да си права — каза Филип. — Но трябва да съобщиш в полицията. Не искам да те плаша, Мариан — допълни той много внимателно, — но това може да има някаква връзка с последните убийства.

Мариан пребледня.

— И аз си го помислих, но не исках да й кажа — вметна Джо. — Не съм ходила на училище от катастрофата, а и сега е великденската ваканция, но всички, които са останали, направо са превъртели.

— Вече две момичета, които познавам, се прибраха при родителите си, докато всичко това не отмине. А обикновено оставаха в Оксфорд, за да учат през ваканцията — добави Мариан.

— Не се учудвам — каза Лора, въздъхна и седна на едно кресло срещу дивана. — Всички трябва да сте много внимателни.

— В Ню Йорк някак си свикваш с тези неща — отбеляза Джо. — Но тук… Не знам, мислех, че Оксфорд ще е…

— Оксфорд е прекрасно място, няма две мнения — каза Филип. — Но хората, които живеят тук, са в общи линии същите, които живеят и в Бронкс, или в Тимбукту, ако искаш.

— Значи смятате, че трябва да занеса тази ужасна снимка в полицията?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 7
Том 7

В седьмом томе собрания сочинений Марка Твена из 12 томов 1959-1961 г.г. представлены книги «Американский претендент», «Том Сойер за границей» и «Простофиля Вильсон».В повести «Американский претендент», написанной Твеном в 1891 и опубликованной в 1892 году, читатель снова встречается с героями «Позолоченного века» (1874) — Селлерсом и Вашингтоном Хокинсом. Снова они носятся с проектами обогащения, принимающими на этот раз совершенно абсурдный характер. Значительное место в «Американском претенденте» занимает мотив претензий Селлерса на графство Россмор, который был, очевидно, подсказан Твену длительной борьбой за свои «права» его дальнего родственника, считавшего себя законным носителем титула графов Дерхем.Повесть «Том Сойер за границей», в большой мере представляющая собой экстравагантную шутку, по глубине и художественной силе слабее первых двух книг Твена о Томе и Геке. Но и в этом произведении читателя радуют блестки твеновского юмора и острые сатирические эпизоды.В повести «Простофиля Вильсон» писатель создает образ рабовладельческого городка, в котором нет и тени патриархальной привлекательности, ощущаемой в Санкт-Петербурге, изображенном в «Приключениях Тома Сойера», а царят мещанство, косность, пошлые обывательские интересы. Невежественным и спесивым обывателям Пристани Доусона противопоставлен благородный и умный Вильсон. Твен создает парадоксальную ситуацию: именно Вильсон, этот проницательный человек, вольнодумец, безгранично превосходящий силой интеллекта всех своих сограждан, долгие годы считается в городке простофилей, отпетым дураком.Комментарии А. Наркевич.

Марк Твен

Классическая проза