Читаем Равноденствие полностью

— А и този колега. Хората говорят какво ли не, когато са пияни. Това не означава нищо.

— Днес положително ще ни трябват малко по-точни доказателства, за да осъдим някого — отбеляза Филип.

— Направи ли ти впечатление? — попита Лора. — В тези статии не се казва почти нищо за самите убийства. Няма никакви подробности. Има нещо гнило тук, да знаеш.

Филип само кимна.

— Трябва да има още нещо за тези убийства, не си ли съгласен?

— Сигурно има, но едва ли ще го открием тук.

Замълчаха. Лора погледна екрана, където все още стоеше последната статия, и изведнъж каза:

— Ами полицейските доклади? Трябва да има официален доклад по случая, нали?

— Отпреди век и половина?

— Защо не?

— Хм, възможно е. Но няма да е тук, в Оксфорд. Полицейското управление е построено през 50-те години и като знам колко хартия минава оттам всяка година, едва ли пазят документи повече от десет години, в най-добрия случай.

— Но докладите все трябва да са някъде.

— Да, така е — отвърна Филип. — В Националния архив в Кю.

— Дали са ги компютъризирали?

— Съмнявам се.

Телефонът на Лора изпиука. Тя погледна екрана и видя, че има съобщение.

— От Чарли е. Имал нова информация за ръкописа. Иска да ни види в книжарницата днес в четири.

Тъкмо когато излизаха от библиотеката, рукна пороен дъжд. Изтичаха до многоетажния паркинг, където Лора беше оставила колата, но докато стигнат, станаха вир-вода.

— Остави твоята кола в управлението, докато се върнем от Лондон — предложи Лора. — Ще вземем тази. Много по-топла е, по-бърза и… доста по-суха.

Филип сви рамене. Знаеше, че каквото и да каже, няма да успее да накара Лора да оцени чудесната му спортна кола, вярно, направена преди много години, но пък в малката работилница на Лонгуол Стрийт — на по-малко от километър от мястото, където се намираха.

Пътят към Удсток едва се виждаше през пороя. Още нямаше обяд, но небето беше притъмняло и уличните лампи се бяха включили. Фарове на коли летяха срещу тях през завесата дъжд, а и за огромно раздразнение на тези зад нея Лора се движеше особено бавно. Принудена, както се изразяваше, да кара в погрешната лента на платното, тя не искаше да рискува. Докато стигнаха в Удсток, вече беше крайно изтощена от усилието да се съсредоточи.

Паркира възможно най-близо до задната врата и изтичаха до покритата площадка. Вратата беше отключена. Влязоха в кухнята и Филип извика:

— Джо?

— Тук съм — обади се тя.

В камината в дневната гореше огън, а от iPod-a на Филип, който той беше вързал към две тонколони, се носеше приятна музика. Джо седеше на дивана с друго младо момиче. На Филип му се стори, че го е виждал някъде. Момичето хлипаше, а Джо се опитваше да го успокои.

— Какво е станало? — попита Лора. — Джо?

— Това е Мариан — каза Джо. — Заедно сме в групата по топология.

— Извинявайте, че… — започна Мариан. Гласът й беше изключително тънък, като на малко момиченце.

— Не се притеснявай — отвърна Джо. — Мамо, Мариан е намерила това в пощата си в колежа. — И подаде на Лора един лист.

На листа бе компютърно обработеният образ на порнозвезда с главата на Мариан. Жената бе разпната върху легло, ръцете и краката й бяха вързани за четирите му края с дебели въжета. Чрез някаква сложна компютърна програма някой беше симулирал широк разрез на корема, откъдето се бяха изсипали част от вътрешностите. Над снимката с яркочервени букви беше написано: „Това искам да направя с теб“.

— Имаш ли представа кой може да е? — попита Филип.

— Не, всъщност не.

— Какво означава „всъщност“?

— Ами… имаме един странен тип в групата.

— Абсолютен похотливец, не, направо перверзник — добави Джо. — Ръсел, Ръсел Кънингам. Учи психология, но идва на упражненията ни по статистика. Хубав е, прилича малко на Рики Мартин, един такъв сладникав, но наистина е перверзник. Винаги ме гледа, сякаш ме съблича с очи. Много е гадно.

— Това момче опитвало ли е някога да ти посегне? — обърна се Лора към Мариан.

— Не мисля, че му стиска да го направи — отвърна тя.

— Може и да си права — каза Филип. — Но трябва да съобщиш в полицията. Не искам да те плаша, Мариан — допълни той много внимателно, — но това може да има някаква връзка с последните убийства.

Мариан пребледня.

— И аз си го помислих, но не исках да й кажа — вметна Джо. — Не съм ходила на училище от катастрофата, а и сега е великденската ваканция, но всички, които са останали, направо са превъртели.

— Вече две момичета, които познавам, се прибраха при родителите си, докато всичко това не отмине. А обикновено оставаха в Оксфорд, за да учат през ваканцията — добави Мариан.

— Не се учудвам — каза Лора, въздъхна и седна на едно кресло срещу дивана. — Всички трябва да сте много внимателни.

— В Ню Йорк някак си свикваш с тези неща — отбеляза Джо. — Но тук… Не знам, мислех, че Оксфорд ще е…

— Оксфорд е прекрасно място, няма две мнения — каза Филип. — Но хората, които живеят тук, са в общи линии същите, които живеят и в Бронкс, или в Тимбукту, ако искаш.

— Значи смятате, че трябва да занеса тази ужасна снимка в полицията?