— И, естествено, не разполагаш с онова тайнствено писмо от армията, нали?

— Прав си, не разполагам. Поне засега.

В гласа отсреща отново прозвучаха обвинителни нотки.

— Трябва да е в килията му, макар че нямам представа как сте го пропуснали.

— Понякога си мисля, че тоя тип е магьосник — каза Рейфийлд.

— Имал ли е и други посетители?

— Само брат му Джош Хармс. Идва горе-долу по веднъж месечно.

— А с Руфъс какво става?

— Тоя път май ще гушне китката. Инфаркт или инсулт. И да прескочи трапа, вече няма да е същият.

— Къде се намира сега?

— На път за болницата в Роаноук.

— Защо го пусна, по дяволите?

— Докторът нареди. Такава му е работата, да се грижи за хората, пък били те и затворници. Ако бях забранил, щеше да се усъмни, не смяташ ли?

— Е, дръж нещата под око и се моли Хармс да опъне петалата. Ако ли не, имай грижата.

— Я стига, кой ще му повярва.

— Не разчитай на късмета. Ами онзи Майкъл Фиск? Само той ли знае освен Райдър?

— Само той. Или поне тъй мисля. Дойде да провери историята на Хармс. Никому не е казал, спомена го при разговора. Голям фал щеше да стане. Е, преметнах го, че Хармс си пада по лъжливите обвинения. Мисля, че ми повярва. Има и как да го притиснем, защото здравата ще загази, ако се разчуе за идването му. Не вярвам да придвижи молбата.

Гласът отсреща подскочи с няколко децибела.

— Ти откачил ли си? Фиск няма думата по въпроса.

— Та той е служител от Върховния съд, за бога. С ушите си чух как го каза на Хармс.

— Знам. Много добре знам, по дяволите. Но слушай сега точно какво ще направиш. Ще се погрижиш за Фиск и Райдър. И то незабавно.

Рейфийлд пребледня.

— Искаш да очистя служител на Върховния съд и местен адвокат? Хайде бе, те нямат никакви доказателства. И с пръст не могат да ни пипнат.

— Откъде знаеш? Нямаш представа какво е имало в писмото от армията. Нямаш представа какви нови сведения може да са изровили междувременно Фиск и Райдър. А Райдър практикува право от трийсет години. Не би пуснал каква да е молба, особено пък до скапания Върховен съд. И ако случайно не знаеш, нека те просветля, че във Върховния съд не работят глупаци. Фиск не е бил път чак до теб само за да се увери, че Хармс е превъртял. Доколкото разбрах от теб самия, писмото е описвало много точно какво стана в карцера.

— Прав си — призна Рейфийлд.

— Това е положението. А има и още по-голяма издънка. Както знаеш много добре, Хармс не си пада по лъжливите обвинения. Ако Фиск провери думите ти, ще открие, че си излъгал. А открие ли — което съм длъжен да предположа, — всичко отива по дяволите.

— Да не мислиш, че съм имал време за подготовка? — избухна Рейфийлд.

— Не казвам такова нещо. Но с онази лъжа съвсем си оплескал работата. Има и още един проблем.

— Какъв?

— За жалост в писмото на Хармс всичко е истина. Ти май забравяш това. Странно нещо е истината. Надникнеш тук, надникнеш там и изведнъж цялата стена от лъжи почва да се разпада. Познай върху кого ще рухне. Наистина ли искаш да поемеш такъв риск? Защото, ако стената рухне, само една пенсия те чака — доживотна във Форт Джаксън. И то от другата страна на решетките. Много ли ти допада, Франк?

Рейфийлд уморено въздъхна и погледна часовника.

— Мамка му, бих предпочел да ме пратят отново във Виетнам.

— Мисля, че всички се бяхме поразпуснали. Дойде време да си заслужиш парите, Франк. Хващайте се с Тремейн и свършете работата веднъж завинаги. И като стана дума за работа, запомни едно: или всички ще оцелеем, или потъваме заедно.

Трийсет минути по-късно, след като бе разпитан от помощника на Рейфийлд, Майкъл напусна сградата на затвора и тръгна под лекия дъждец към колата си. Каква глупост бе сторил! Искаше му се да разкъса молбата, но знаеше, че няма да го направи. Може би щеше да я придвижи. Жал му беше все пак за Руфъс Хармс. Толкова много години в затвора не минават безследно.

Докато изкарваше колата от паркинга, Майкъл не подозираше, че почти всичката вода от радиатора е източена в кофа и изсипана наблизо между дърветата.

Пет минути по-късно той видя изумен как изпод капака на двигателя бликна пара. Слезе, боязливо надигна капака и веднага отскочи от изригналия горещ облак. Той изруга, после се огледа наоколо. Не видя нито кола, нито човек. Замисли се. Можеше да се върне пеш до затвора и оттам да позвъни на пътна помощ. Сякаш напук, дъждът се засили.

Когато отново надигна глава, лицето му се проясни. Откъм затвора идваше пикап. Той енергично размаха ръце. За момент хвърли поглед назад към двигателя, от който още се вдигаше пара. Чудна работа… преди пътуването лично бе проверил колата. Когато отново погледна пикапа, сърцето му изведнъж заподскача. Той се озърна, после хукна да бяга. Пикапът ускори, настигна го и прегради пътя. Майкъл се канеше да побегне към близката гора, когато страничното стъкло се отвори и отвътре изникна дулото на пистолет.

— Качвай се — заповяда Виктор Тремейн.

16.