Сега разбираше, че решението му да живее е било правилно. Всевиждащият Бог го бе съхранил жив точно за този момент. С поразителна яснота си припомни мъжете, които бяха дошли през онази нощ да го търсят в карцера. Умът му пазеше и до днес всяко изкривено лице, нашивките по ръкавите на някои от тях — негови бойни другари. Спомняше си как го обкръжиха като изгладнели вълци, черпещи храброст от множеството си; помнеше каква неописуема омраза кънтеше в думите им. Онова, което сториха през онази нощ, бе причинило смъртта на Рут Ан Мозли. И Хармс също умря тогава в почти пълния смисъл на думата.

За тия хора Хармс бе пълноценен войник, който никога не се е сражавал за родината си. Несъмнено вярваха, че каквото и да му сторят, все ще е заслужено. Сега бе мъж на средна възраст, умиращ бавно в тази клетка заради едно престъпление, вкоренено дълбоко в миналото. Нямаше сили да види дори и сянка от справедливост в отношението към себе си. Ала при все това Руфъс Хармс се взираше в познатия мрак на своята гробница, обзет от едно-единствено могъщо вълнение: след двайсет и пет години ужасна, смазваща вина, която го мачкаше безмилостно, докато прекъсна почти докрай връзките му с окаяния живот, днес най-сетне знаеше, че е дошъл техният ред да страдат. Той стисна оръфаната Библия, подарък от майка му, и се закле в това пред Бога, който бе решил да не го изоставя.

2.

Стъпалата към Върховния съд на Съединените щати бяха широки и сякаш безкрайни. Пътят нагоре по тях напомняше мъчително катерене към връх Олимп, за да си измолиш среща със Зевс и в крайна сметка бе точно така. Върху фасадата над главния вход бяха изсечени думите: ЕДНАКВО ПРАВОСЪДИЕ ПРЕД ЗАКОНА. Девизът не идваше от някакъв важен документ или съдебно решение, а от фантазията на Кас Гилбърт, проектант и строител на сградата. Въпрос на пространство — думите пасваха идеално на мястото, предвидено от Гилбърт за паметна юридическа фраза.

Величавото здание се издигаше на четири етажа над улицата. По ирония на съдбата Конгресът бе отпуснал фондове за изграждането му през 1929 година, тъкмо когато борсата рухна и причини Голямата криза. Почти една трета от похарчените девет милиона отидоха за покупка на мрамор. Облицовката беше от чист вермонтски мрамор, докаран с цяла армада товарни коли; откъм четирите вътрешни двора лъщеше полиран джорджийски гранит; млечнобял камък от Алабама покриваше подовете и стените навсякъде, освен в Голямата зала. Там под нозете се тъмнееше черен италиански мрамор, съчетан на места с африкански. Колоните в залата бяха издигнати от италиански мраморни блокове, докарани с кораб от кариерите в Монтарети до Ноксвил, щата Тенеси. Каменоделците дълго се трудиха, за да изсекат деветметровите опори за свода на зданието, станало от 1935 година професионален дом на деветима мъже, а от 1981 година и на една жена — все изключителни хора. Привържениците на сградата я смятаха за чудесен образец на гръцка архитектура в коринтски стил. Противниците й твърдяха, че вместо учреждение за разумно правораздаване се е получил някакъв смахнат дворец за кралски развлечения.

И все пак от времето на Джон Маршал именно Върховният съд бе защитник и тълкувател на Конституцията. Той можеше да обяви за незаконно всяко действие на Конгреса. Тия девет души можеха да принудят дори президента да им предаде записи и документи, които в крайна сметка щяха да доведат до позорната му оставка. Създадена още от основателите на страната заедно със законодателната власт на Конгреса и изпълнителната власт на президентството, американската юридическа система начело с Върховния съд беше равностоен клон на държавното управление. И наистина управляваше — чрез своите решения по множество важни въпроси Върховният съд променяше и оформяше волята на американския народ.

Застаряващият мъж, който крачеше през Голямата зала, бе продължител на тази славна традиция. Беше висок и костелив, без очила върху добродушните кафяви очи, съхранили отличното си зрение въпреки десетилетията четене на ситен шрифт. Коса почти нямаше; с годините раменете му се бяха свили и прегърбили; крачеше с леко накуцване. Но въпреки всичко председателят на Върховния съд Харолд Рамзи излъчваше около себе си усещането за нервна енергия и несравним интелект, което компенсираше всеки физически недостатък. Дори стъпките му сякаш звучаха някак особено и целеустремено.