Вместо да се стегне обаче, Кърш развеселено наблюдаваше тримата възрастни мъже. „Значи това била Светата Троица, с която помолих да се срещна?! Тримата влъхви!“

За да подчертае авторитета си, той не заговори веднага, а отиде до прозореца и се загледа в шеметната панорама, която се разкриваше оттам. Слънцето огряваше пъстър килим от древни пасбища в дълбоката долина под скалистите върхове на планината Колсерола. В далечината някъде над Балеарско море тъмнееше заплашителна маса от буреносни облаци.

„Съвсем уместно“ — помисли си Кърш, предвкусвайки бурята, която скоро щеше да предизвика в тази зала, а после и в целия свят.

— Господа, предполагам, че епископ Валдеспино вече ви е предал молбата ми за дискретност — започна той, като рязко се завъртя към тях. — Преди да продължим, искам само да изясня, че това, което ще ви разкрия, трябва да остане строго поверително. С две думи, моля ви да се закълнете, че ще го запазите в тайна. Съгласни ли сте?

Тримата мълчаливо кимнаха. Кърш знаеше, че това сигурно е излишно. „Те ще искат да скрият информацията — а не да я разгласят“.

— Тук съм, защото направих научно откритие, което, струва ми се, ще ви изуми — продължи той. — От много години се опитвам да открия отговорите на два от най-фундаменталните въпроси за човешкото битие. И след като успях, идвам при вас, тъй като смятам, че това откритие дълбоко ще се отрази на всички вярващи по света и най-вероятно ще предизвика промяна, която може да се характеризира единствено като, да речем, експлозивна. В момента това, което ще ви разкрия, е известно само на мен.

Бръкна в джоба си и извади огромен смартфон — беше го проектирал и създал за собствените си нужди. Устройството имаше жизнерадостно пъстър корпус и той го изправи пред тримата мъже като телевизор. След малко щеше да се свърже със свръхсигурен сървър, да въведе парола от петдесет и един знака и да им пусне презентацията.

— Ще видите предварителна версия на презентацията, която възнамерявам да представя — може би след около месец. Но първо исках да се посъветвам с едни от най-влиятелните религиозни мислители и да разбера как тази новина ще бъде приета от хората, които ще засегне най-силно.

Епископът демонстративно въздъхна — по-скоро отегчено, отколкото загрижено.

— Интересно въведение, господин Кърш. Говорите така, като че ли онова, което ще ни покажете, ще разтърси из основи религиите в света.

Кърш огледа древното хранилище на свещени текстове. „Не само ще разтърси основите ви. Направо ще ги разруши“.

Отново отправи поглед към тримата мъже. Духовниците не подозираха, че Кърш се готви да разпространи презентацията само след три дни по време на грандиозно, грижливо режисирано публично събитие. И тогава хората по целия свят щяха да научат, че между ученията на всички религии наистина има нещо общо.

В тях нямаше и капчица истина.

1.

Професор Робърт Лангдън разглеждаше дванайсетметровото куче на площада. Козината на животното представляваше жив килим от трева и благоуханни цветя.

„Полагам усилия да те харесам — помисли си той. — Сериозно“.

Позяпа кучето още малко и продължи по висящия мост, като се спусна по широка тераса от неравни стъпала, целящи да разтърсят посетителя и да го извадят от обичайния му ритъм и крачка. „Целта е постигната“ — реши той, след като на два пъти за малко да се препъне.

Долу рязко спря, вторачен в огромното създание, което изникна пред него.

„Виж, това вече е нещо!“

Тънките железни крака на огромната черна вдовица издигаха издутото тяло на поне десет метра височина. От корема на паяка висеше яйчна торбичка от телена мрежа, пълна със стъклени кълба.

— Казва се „Маман“ — разнесе се някакъв глас.

Лангдън сведе поглед и видя, че под скулптурата стои строен мъж с шервани6 от черен брокат и почти комични засукани мустаци ала Салвадор Дали.

— Аз съм Фернандо и съм тук, за да ви посрещна в музея — информира го мъжът и насочи вниманието си към баджовете, подредени на масата пред него. — Бихте ли ми казали името си?

— Разбира се. Робърт Лангдън.

Погледът на Фернандо се стрелна към него.

— О, ужасно съжалявам! Не ви познах, професор Лангдън!

„И аз едва се познавам — помисли си Лангдън и сковано се приближи. Носеше бяла папийонка, черен фрак и бяла жилетка. — Приличам на хорист от йейлския «Уифенпуфс»“. Класическият му фрак беше близо трийсетгодишен и датираше от времето, когато членуваше в принстънския Бръшлянов клуб, но благодарение на ежедневното плуване още му стоеше доста добре. В бързината беше извадил от дрешника грешния калъф, вместо онзи с обичайния му смокинг.

— В поканата пишеше „черно и бяло“ — каза Лангдън. — Надявам се, че фракът е подходящ за случая.

— Фракът си е класика! Много сте елегантен! — Фернандо излезе иззад масата и внимателно залепи баджа на ревера му. — За мен е чест да се запознаем. Сигурен съм, че не идвате за пръв път, нали?

Професорът погледна между краката на паяка към лъскавата сграда пред тях.

— Малко ме е срам да го призная, но досега не съм бил тук.

— Не може да бъде! — Мъжът се престори, че припада. — Не обичате ли модерно изкуство?