— Аз… — Погледна я безпомощно. В същия миг чуха гласа на госпожа Флауърс, която ги викаше от дъното на стълбите.

— Момче! Момче! Стефан! — Прозвуча така, сякаш удряше с обувка по перилото.

— По-добре да видя какво иска — въздъхна Стефан. Отдръпна се от нея с безизразно лице.

Останала сама, Елена скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. В стаята беше толкова студено. Помисли си, че би трябвало да има камина с горящ огън, докато погледът й обхождаше разсеяно помещението и най-сетне се спря върху махагоновия скрин, който бе оглеждала предната вечер.

Ковчежето.

Погледна към затворената врата. Ако Стефан се върне и я хване… Тя наистина не биваше… Но вече пристъпваше към ковчежето.

Спомни си за жената на Синята брада8. Любопитството я бе убило. Но пръстите й вече бяха върху железния капак. Сърцето й биеше лудо, когато го отвори.

В полутъмната стая отначало ковчежето й се стори празно и Елена се засмя нервно. Какво очакваше да намери? Любовни писма от Каролайн? Окървавен кинжал?

Тогава видя тънка ивица коприна, сгъната многократно и сложена в ъгъла. Извади я и прокара пръсти по нея. Беше тъмнорозовата панделка, която бе изгубила на втория ден от началото на учебната година.

О, Стефан. В очите й запариха сълзи, а сърцето й се преизпълни с любов.

Толкова отдавна? Ти се интересуваш от мен толкова отдавна? О, Стефан, обичам те…

Няма значение, че не можеш да ми го кажеш. Отвън се чу шум, тя сгъна бързо панделката и я върна в ковчежето. После се обърна към вратата, примигвайки, за да скрие напиращите сълзи.

Няма значение, че точно сега не можеш да го изречеш. Аз ще го казвам и за двама ни. А някой ден и ти ще се научиш.

10

7 октомври, около 8 ч. сутринта

Мило дневниче,

Пиша това в час по тригонометрия и се надявам госпожица Халпърн да не ме види.

Миналата нощ нямах време да пиша, въпреки че много ми се искаше. Вчера беше един лудешки и объркан ден, също както и нощта на годишния бал. Но докато седях тази сутрин в училище, почти имах чувството, че всичко, случило се през този уикенд, е било само сън. Лошите неща бяха наистина ужасни, но добрите бяха безкрайно хубави, много хубави.

Няма да повдигна обвинение срещу Тайлър. При все това той е отстранен временно от училище и от футболния отбор. Също и Дик, задето се е напил на бала. Никой не го казва, но аз мисля, че много хора смятат, че той е виновен за случилото се с Вики. Вчера сестрата на Бони видяла Тайлър в болницата и каза, че и двете му очи били насинени, а цялото му лице било лилаво. Не мога да спра да се тревожа какво ще стане, когато двамата с Дик се върнат в училище. Сега повече от всякога имат причина да мразят Стефан.

Което отново ме връща към Стефан. Когато тази сутрин се събудих, първата мисъл, която ми хрумна и ме изплаши, беше: „Ами ако всичко това не е истина? Ако никога не се е случвало или ако той е размислил?“ Леля Джудит се разтревожи на закуска, защото отново не можах да хапна нищо. Но когато отидох на училище, го видях в коридора пред кабинета. Двамата само се погледнахме. И тогава се уверих. Миг преди да се обърне, той се усмихна, някак си срамежливо. Тогава разбрах също, че той беше прав — по-добре на публично място да стоим далеч един от друг, не и ако не искаме да зарадваме клюкарите.

Ние определено сме заедно. Сега ще трябва да намеря начин да го обясня на Жан-Клод. Ха-ха.