Читаем Прелестен хаос полностью

Тя го отблъсна, свали тъмните очила и разкри златистите си жълти очи на тъмен чародеец.

— Сигурен ли си в това?

В първия миг Джон просто се взираше в нея.

— Какво е станало? Не разбирам…

Сарафина поклати глава, сълзите изгаряха кожата на лицето й.

— Днес е рожденият ми ден. Не ти казах преди, защото бях сигурна, че ще стана Светлина. Не исках да се тревожиш излишно. Но в полунощ…

Не можа да довърши. Той и без това знаеше какво щеше да му каже. Виждаше го в очите й.

— Това е грешка. Трябва да е така. — Тя говореше колкото на него, толкова и на себе си. — Аз съм си същата. Казват, че се чувстваш различно, когато преминаваш към Мрака — забравяш за хората, които обичаш. Но аз не съм забравила. И никога няма да го направя.

— Мисля, че става постепенно… — прекъсна я Джон с пресипнал глас.

— Мога да се преборя с това! Не искам да съм Мрак! Кълна се…

Дойде й в повече — майка й я бе отблъснала, сестра й плачеше за нея, имаше опасност да загуби Джон. Сарафина не можа да издържи. Строполи се на пода, тялото й се тресеше.

Джон коленичи до нея и я прегърна пак.

— Ти не си Мрак. Не ме интересува какъв цвят са очите ти.

— Да, но никой друг не го вярва. Майка ми дори не ме пусна да вляза у дома — отвърна, хлипайки тя.

Джон се отдръпна и я погледна.

— Тогава ще избягаме още тази нощ.

Грабна брезентова торба и започна да мята дрехи вътре.

— И къде ще отидем?

— Не знам. Ще измислим нещо. — Джон закопча торбата, хвана лицето й с ръце и погледна в златните й очи. — Няма значение къде ще отидем. Стига да сме заедно.

Бяхме отново в спалнята ми, сред яркото следобедно слънце. Видението изчезна, отнасяйки със себе си момичето, което нямаше нищо общо със Сарафина, която познавахме. Книгата падна на пода.

Лицето на Лена бе окъпано в сълзи и за миг приличаше на момичето от видението.

— Джон Ийдс е моят баща.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и изтри сълзите си.

— Никога не съм виждала негова снимка, но баба ми е казвала името му. Изглеждаше толкова истински, сякаш все още е жив. И… наистина са се обичали.

Посегна да вземе книгата, която бе паднала с корицата нагоре — гръбчето й бе омачкано, доказателство за това колко много пъти е била четена.

— Лена, не я докосвай.

Тя обаче не ме послуша и я вдигна от пода.

— Итън, чела съм я вече доста пъти. Никога досега не се е случвало. Мисля, че този път стана, защото я докоснахме едновременно.

Отвори отново книгата. Виждах тъмните линии на местата, където някой бе подчертавал отделни пасажи. Лена забеляза, че се опитвам да прочета какво бе отбелязано, надничайки през рамото й.

— Цялата книга е така, маркирана е като някаква карта. Искаше ми се да знам накъде води.

— Знаеш къде.

И двамата знаехме. До Ейбрахам и Мрачния огън — до Голямата бариера, мрака и смъртта.

Лена не сваляше поглед от книгата.

— Този ред ми е любимият: „Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра“13.

И двамата бяхме „превити и пречупени“, променени, от Сарафина. Дали резултатът при нас бе по-добър? Бях ли станал по-добър от това, през което преминах? Ами Лена?

Замислих се за леля Пру, лежаща в болничното легло, за Мариан, пристъпваща между кашоните с изгорели книги, овъглени документи, подгизнали снимки. Делото на целия й живот бе унищожено.

Ами ако хората, които обичахме, бъдеха подложени на натиск и болка, докато не загубеха накрая всякаква форма?

Трябваше да намеря Джон Брийд, преди да бъдат толкова променени, че да не успеем вече да съберем заедно парченцата от живота им.