И мисълта, че аз — с моите умения, моите реплики, моята актьорска игра — съм помогнала за разпадането на нечие семейство, винаги ме кара да се чувствам особено.

Не се гордея с това, което върша за Хенри.

Но понякога се гордея колко добре го върша.

5

На следващата сутрин хващам метрото до апартамента на Джес, все още облечена с нейното сако и почти нищо друго, без да обръщам внимание на многозначителните погледи на останалите пътници. Едно от упражненията, които Пол ни кара да правим, се състои в това да се разхождаш по улиците на Ню Йорк в ролята на някой друг и да заговаряш напълно непознати хора. След като го направиш няколко пъти, развиваш доста силен непукизъм.

Както и след като висиш по хотелски барове, за да те свалят женени мъже.

Всъщност това беше едно от нещата, които ме накараха да приема предложението на Марси — мислех, че ще се отрази добре на актьорските ми умения, както и на финансите ми. И Марси ме свърза с Хенри. Хенри обича да се представя като помощник-адвокат, но на практика е назначен в адвокатската кантора като частен детектив. Уговорихме си среща в един бар, което ми се стори странно място за провеждане на интервю за работа, докато не ми обясни какво точно иска да правя за тях.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита.

Свих рамене. Така или иначе нямах избор.

— Разбира се.

— Добре. Излез навън, върни се обратно вътре и се опитай да ме свалиш. Представи си, че си на прослушване.

И аз излязох и влязох обратно. Струваше ми се странно да заговарям този посивял по-възрастен мъж, затова беше по-лесно да вляза в роля. Трябваше само малко да променя гласа и поведението си, за да се превърна във фатална жена от някой филм ноар — Лорън Бакол в „Големият сън“ може би, достатъчна маска, зад която да се скрия.

Седнах на бара и си поръчах питие. Дори не погледнах мъжа, седнал през два стола.

Никога не започвай да ги сваляш направо, беше ми казал той. Покажи ясно, че си отворена към предложения, но те трябва да направят първата крачка, не ти. Невинните няма от какво да се страхуват.

Да бе, сигурно. Защото ако има нещо, което съм научила, то е следното: мъжкият ум не работи по този начин.

В огледалото зад бара виждаме отражението на КЛЕР РАЙТ, на двайсет и пет години, която върти питието в ръката си леко отегчено.

ХЕНРИ, жилав бивш полицай, малко над петдесет, се премества на стола до нея.

Сама ли си?

КЛЕР

(лениво и пресипнало)

Ами бях.

Той поглежда ръката ѝ.

Виждам, че носиш брачна халка.

КЛЕР

Това добре ли е, или не е?

ХЕНРИ

Зависи.

КЛЕР

От какво?

ХЕНРИ

От това колко лесно се сваля.

Очите ѝ се разширяват от директността му. После:

Сега, като го споменаваш, напоследък ми е доста свободна около пръста. Ами ти?

ХЕНРИ

Дали съм свободен?

КЛЕР

Дали си женен?

ХЕНРИ

Не и днес.

КЛЕР

Явно имам късмет.

Тя го поглежда — неприкрито, уверено, прямо. Това е жена, която знае какво иска. И онова, което иска в този момент, е да се позабавлява.

(излиза от ролята)

Исусе Христе.

АЗ

Добре ли се справих? Мога да пробвам нещо различно…

Той разхлабва яката си.

Почти ми дожаля за бедните копелета.

Три дни по-късно седях в тих бар недалеч от Сентръл Парк и слушах признанията на един бизнесмен, който вече не намирал съпругата си за привлекателна. След това предадох записа на съпругата му, а Хенри ми връчи четиристотин долара.

Работата не беше постоянна — понякога имах по три-четири ангажимента месечно, понякога нямах никакви. По-голямата част от работата на Хенри в действителност беше свързана с онова, което той наричаше „съпружеско разузнаване“: да следи разни хора, като се опитва да ги хване в крачка.

— Повечето от клиентите ни са жени — каза ми той веднъж. — Обикновено подозренията им са оправдани. Може би защото са забелязали, че съпругът им излиза за работа, облечен с някоя по-хубава риза, а по-късно през деня изпраща съобщение, че са го задържали в офиса. Понякога просто става дума за нов афтършейв. Или вече са открили уличаващи съобщения в телефона му и просто искат да знаят как изглежда другата жена. Мъжете, от друга страна, по-често грешат в преценката си.