Читаем Последна сделка полностью

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

31.

32.

33.

34.

35.

Епилог

1.

Трябваше да ѝ го кажа предната нощ, когато се върнах у дома доста късно, миришещ на вино. Или рано в петък сутринта, докато се борех да надигна натежалата си глава от леглото и да я завлека на работа преди да е станало осем.

Не го направих. Но ако го бях направил, може би — нищо повече, само може би — нямаше да си тръгне.

Само че тогава не ми се стори толкова важно. Нито за мен, нито за нея. Готвех вечерята, когато тя се върна от лабораторията. Пудинг с месо, запечен под картофено пюре, и фасул на фурна. Единственият шанс да намериш овчарски пудинг в Америка е да си го приготвиш сам. Чувствах нужда да сложа малко привична английска храна в корема си, за да преработя алкохолните остатъци от предната тежка нощ. Лиза щеше да ме разбере. Щеше да изяде порцията си, без да се цупи, а на другия ден за утеха пак щяхме да си направим салата от люцерна.

— Саймън? — извика тя, след като затръшна входната врата.

— Да!

Чух я да минава през дневната на малкия ни апартамент и усетих ръцете ѝ да се плъзват около кръста ми. Обърнах се и я целунах. Намерението ми бе бърза целувка по устните, само че тя се превърна в нещо повече. Накрая се откъснах и отново насочих вниманието си към фасула, който започваше да къкри.

— Овчарски пудинг? — попита тя.

— Аха…

— Никога няма да свикна с тази изтънчена европейска кухня. Снощи май имаше тежка нощ, а?

— Може и така да се каже — отговорих примирително и понечих да разбъркам фасула.

— Имам нужда от чаша вино. Ти…

— Не-е… — отговорих и я проследих с поглед как си налива. — О… добре, налей малко и на мен.

Наля и ми донесе чашата. Беше по пуловер с остро деколте и клин. Знаех, че под пуловера няма нищо, нито блузка, нито сутиен. Познавах тялото ѝ отлично — малко, стегнато, гъвкаво — но не можех да му се наситя. Бяхме женени от половин година, а още не можехме да станем един от друг. Не ни оставаше време да си подредим жилището.

— Днес говорих с татко — каза тя с многозначителна усмивка.

— Така ли? — «Татко» беше бащата на Лиза, старши съдружник в «Ревиър», инвестиционната фирма, в която работех. Той бе човекът, комуто трябваше да съм благодарен както за работата си, така и че ме бе запознал с дъщеря си.

— Да. Призна ми, че снощи случайно те засякъл. Според него си бил в страхотно настроение. Аз пък наивно си мислех, че си блъскаш главата над таблици с постъпленията, ако правилно съм разбрала онова, което ми казваш, че правиш в офиса.

Почувствах лека паника. Лиза забеляза това, но многозначителната усмивка не слезе от лицето ѝ.

— Видял ме е, казваш? — преглътнах тежко. — Искам да кажа… аз не съм го видял.

— Бил в дъното на ресторанта. А и ти сигурно си бил погълнат от гаджето си. Подметна, че доколкото можело да се прецени, си се чувствал превъзходно.

— Не беше гадже, а Даян Зарили. Работихме с нея до късно върху една от сделките ѝ,после тя предложи да пийнем по нещо. Минахме край някакъв ресторант, имаше свободна маса, така че решихме и да хапнем.

— Не ми каза такова нещо.

— Аз…

— Шт… Каза, че няколко колеги сте решили да пиете по едно.

Точно това бях измънкал на Лиза, докато доста след полунощ търсех леглото.

— Е, добре, хвана ме — признах си аз.

— Татко смята, че не трябва да подценявам тази Даян.

— Тя е готина. Забавна е. Не се познавате. Сигурен съм, че би ти харесала.

— Разбрах още, че била и доста привлекателна.

— Предполагам — прошепнах аз. Нямаше нищо за предполагане — Даян си беше страшно привлекателна.

— Излъга ли ме, Саймън Ейот? — със страшен глас попита Лиза.

— Е, не беше точно лъжа.

— Беше, беше. — Тя се приближи плътно до мен и ме избута към готварската печка. Чувах фасула да къкри зад гърба ми. Вдигнах ръце. — Беше си точно лъжа! — Ръката ѝ се стрелна и ме сграбчи за топките. Стисна ги леко.

— Оух! — изпъшках аз. Струваше ми се най-правилното при създалите се обстоятелства.

Тя тръгна назад, без да ме пуска — изтегляше ме от кухнята към спалнята. Смееше се и кафявите ѝ очи блестяха. Свлякохме се на леглото.

Десет минути по-късно над голите ни потни тела се разнесе миризмата на прегорял фасул.

      2.

— Не.

Гил Апълби, директор на «Ревиър» и мой пряк шеф, скръсти ръце на гърдите си, сякаш изчакваше да види дали ще се осмеля да му възразя.

«Не»? Не можеше да бъде «не». Не можех да го оставя да бъде «не».

Макар за двете си години във фирмата да бях работил над много сделки, тази бе едва втората, за която бях лично отговорен. Първата ми — компания, предоставяща на лизинг персонални компютри за домашна употреба — благодарение главно на късмета ми, се бе превърнала в успешно начинание за рекордно късо време. Втората — «Нет коп» — заплашваше да бие рекорда за най-бърз провал.

Само преди няколко дни бях обещал на Крейг парите. Когато преди половин година бяхме направили първоначалната си инвестиция в «Нет коп», бяхме поели и задължението да обезпечим нужното финансиране, ако и когато компанията има нужда от него. Крейг имаше нужда сега. Без пари в наличност от нас фирмата му щеше да фалира.

Бях му дал думата си.