Читаем Покварено сърце полностью

Не бях сигурна какво представлява последното, но той твърдеше, че в него имало уиски и се сервирало фламбе. Поне пет пъти каза, че може и да не било смъртоносно, но щяло да ме накара да искам да е. Той се мисли за голям смешник и от време на време прави стенд-ъп комедия в местните клубове. Смята се за много забавен. Не е.

— Доктор Смърт още ли е тук?

— Във фоайето съм. — Хвърлих лилавите си найлонови ръкавици в червена торба за опасни отпадъци, обутите ми в калцуни крака издаваха плъзгащи звуци, докато вървях по покрития с кръв мраморен под и се взирах в дисплея на телефона си.

— Извинявайте, доктор Скарпета. Не знаех, че ме чувате.

— Чувам те.

— О, значи сте чули всичко, което казах преди малко!

— Чух го.

— Извинявайте. Как е кракът?

— Все още ме крепи.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— Ще ходим за понички. — Гласът на Хайд долиташе от трапезарията. Не обръщах внимание нито на него, нито на другите полицаи, които обикаляха къщата и отваряха чекмеджета.

Марино не беше с тях. Не го чувах и не знаех къде точно се намира: това си е типично за него. Той си върши работата сам и е амбициозен. Ако има нещо за откриване, ще стигне пръв до него. Аз също трябваше да търся. Но не веднага. Приоритетът ми сега бе изображението на стая 411, старата стая на Луси в Куонтико, Вирджиния.

Засега на записа, който се въртеше секунда след секунда, нямаше хора, разказ, нито дори субтитри, нищо освен статичния изглед към скромната празна квартира на Луси. Заслушах се в слабите фонови шумове, увеличих звука, слушах през безжичната слушалка.

Хеликоптер. Кола. Изстрели от далечни стрелбища.

Чух стъпки и се заслушах внимателно. Вниманието ми се върна към реалния свят, тук и сега в старата къща на границата с кампуса на „Харвард“.

Чух скърцането на обувките на униформените полицаи, които отиваха към фоайето. Не си бяха сложили калцуни. Не бяха следователи или криминалисти: нито полицай Хайд, нито никой от тях. Просто безполезен персонал — а такъв се бе извървял доста, откакто бях пристигнала преди час, не дълго след като трийсет и седем годишната Шанел Гилбърт бе намерена мъртва в махагоновото антре край солидната старинна входна врата в историческата си къща.

Колко ли ужасно е било да я открият? Представих си икономката, която влиза през кухненската врата като всяка сутрин, поне така бе казала на полицията. Сигурно веднага бе забелязала неестествената топлина. Както и вонята, която бе проследила до фоайето, където жената, за която работела, се разлагала на пода с бледо и смръщено лице, сякаш са я ядосали много.

Казаното от Хайд бе почти вярно. Твърдеше се, че Шанел Гилбърт била паднала от стълба, докато сменяла крушката на полилея в антрето. Звучеше като лоша шега, но не беше никак забавно да гледаш някога стройното й тяло в първите стадии на разложение, подпухнало и с белеща се кожа. Бе живяла достатъчно дълго след травмата на главата, за да посинее и да подпухне, очите й бяха подути и изскочили като на жаба, кестенявата й коса беше лепкава и приличаше на ръждясала тел за търкане на тигани. Прецених, че след като се е ударила, е лежала в безсъзнание на пода, кървяла е, а мозъкът й е отичал, притиснал е горната част на гръбначния й стълб и накрая е спрял работата на сърцето и белите й дробове.

Ченгетата не бяха подозрителни към смъртта й, не и искрено, независимо какво обсъждаха и твърдяха. Бяха най-вече воайори. По свой собствен неприличен начин те се наслаждаваха на драмата. Обвиняваха жертвата. Сигурно грешката бе нейна. Тя бе направила нещо, за да причини преждевременната си смърт, глупава смърт. Чух тази дума няколко пъти, а никак не обичам хората да си затварят умовете за възможностите. Не бях убедена, че това е нещастен случай. Имаше прекалено много странности и несъответствия. Ако бе умряла тук късно снощи или рано тази сутрин, както подозираха полицаите, тогава защо разложението бе толкова напреднало? Докато се опитвах да определя часа на смъртта, от ума ми не излизаше една фраза на Марино.

Масова преебавка. Точно това ми подсказваше интуицията, а имаше и нещо друго. Усещах присъствие в къщата. На някой друг освен ченгетата. И освен мъртвата жена. Освен икономката, която се бе появила в осем без петнайсет тази сутрин и бе направила шокиращото откритие, което бе съсипало деня й, както гласи клишето. Усещах нещо, което ме изнервяше, и нямах емпирично обяснение за него, но не възнамерявах да обеля и дума.

Обикновено не споделям така наречените си „предчувствия“, интуитивните си проблясъци, нито с ченгетата, нито дори с Марино. От мен не се очаква да имам недоказуеми впечатления. Всъщност е още по-лошо, защото става въпрос за мен. От мен се очаква да нямам чувства — и в същото време ме обвиняват за това. С други думи — Параграф 22. Никога не мога да спечеля. Но това не е нищо ново. Свикнала съм.