Читаем Покварено сърце полностью

— Замислете се внимателно и може и да разберете за какво говоря. — Не й протегнах ръка. Беше ми невъзможно да не си мисля за онова, което бях видяла на записа, да си представям Луси край нея, наранена и изпълнена с ревност, след като Ерин се бе появила на пътеката с жълтите павета. Не можеше да е съвпадение. Изглежда, Кари и Ерин бяха имали връзка под носа на Луси и не можех да си представя какво е минало през ума на племенницата ми, когато седемнайсет години по-късно Ерин се бе появила в дома й със заповед за обиск. — Аз съм Кей Скарпета, главен съдебен лекар.

— Да, знам.

— Просто държа наистина да знаете. Мога да ви се легитимирам, ако трябва — казах, докато тя блокираше вратата. Не помръдваше нито сантиметър. — Вярвам, че с Луси вече се познавате — добавих с язвителна ирония.

— Знам коя сте. И познавам племенницата ви. Сигурна съм, че и вие сте наясно, че с нея се знаем отдавна. — Влудяващата й усмивка отново се появи, докато се взираше в Луси. — Хубаво е да видя, че не си избягала.

— Сигурна съм, че това е истинската причина да вдигнеш хеликоптера във въздуха. В случай че се опитам да избягам от собствения си имот. Това наистина изглежда като брилянтното мислене на ФБР. — Луси имаше навика да говори отегчено, когато всъщност изпитваше презрение.

— Тъпа забележка. Казах го на майтап. — Хуморът на Ерин изглеждаше високомерен. — Разбира се, че не би била толкова глупава, че да избягаш. Само те дразнех.

— Нека позная кой лети. — Луси погледна нагоре към черния военен хеликоптер с двоен двигател. — Джон, метър деветдесет и пет, със 140-килограмово напомпано със стероиди тяло. Големия Джон, елегантен колкото товарен камион. Трябваше да го видиш как се приземява на платформата онзи ден при хангара, който твоите хора използват в „Ханском“. О, съжалявам. Не знаеше ли, че всички знаят за тайния хангар за специални операции на ФБР във военновъздушната база „Ханском“? Големият платен от данъкоплатците наскоро ремонтиран хангар до „Медфлайт“?

— Както и да е. — Луси продължи да я дразни с не толкова тайния хангар край Бостън. — На Големия Джон му трябваха три опита, за да кацне на платформата, колесниците полудяха, единият докосна земята и отскочи като прохождащо кученце, което пристъпва плахо, докато се учи да изкачва стълби. Винаги познавам, когато Големия Джон е на лоста. Мога да му дам някои съвети за прекаляването с контрола. Като например — мисли, не пипай всичко. Такива работи.

Виждах яда зад очите на Ерин. Беше раздразнена и се опитваше да измисли как най-добре да отвърне. Според мен нямаше никакви шансове.

— Бих искала да вляза в къщата на племенницата си. — Погледнах покрай нея в голямата отворена постройка от дърво и стъкло, извисяваща се над водата.

— Идеално — каза Ерин, без да се отстрани. — Защото искам да ви задам няколко въпроса.

Тръгнах по прашните стъпки по дебелия под от черешово дърво. До стената имаше купчина бели кутии.

Във всекидневната липсваха абажурите от слюда, семплите дървени мебели бяха небрежно разместени, а възглавниците — разхвърляни. Забелязах пластмасови чаши и смачкани торби от храна върху масите и по африканската махагонова полица над камината. Празни пакетчета от захар и бъркалки изпълваха стъклената купа — произведение на изкуството — която бях купила на Луси от Мурано. За два кратки часа достойното за снимка в списание жилище вече изглеждаше така, сякаш през него е минала цяла армия. ФБР също показваше на Луси среден пръст. Или по-точно — правеше го съквартирантката й от общежитието.

— Запазете си въпросите за Джил Донахю — казах на Ерин. — Тя скоро ще е тук. И знаете ли как е в света, от който идвам? — Срещнах хладния й престорен поглед. — Не ядем и не пием на местата, на които правим оглед. Не внасяме кафе, не си наливаме вода и не ползваме тоалетната. Със сигурност не оставяме боклуци. Изглежда, сте забравили базисното обучение за претърсване на местопрестъпление, което е изненадващо, тъй като сте омъжена за съдия. Трябва да знаете, че повечето от тези грешки ще ви излязат солено в съда.

— Моля, влезте — каза Ерин, сякаш тя живееше тук и сякаш аз току-що не й бях казала тези думи.

— Ще проверя какво става — каза Луси и понечи да се отдалечи.

— Не бързай. — Ерин леко я хвана за рамото.

— Не ме пипай — каза тихо Луси.

— Как е кракът ви? — попита ме Ерин, като стисна Луси още по-здраво. — Когато чух за това, първата ми мисъл беше как сте успели да не се удавите? И между другото Зеб ви праща много поздрави.

Бях сигурна, че на съдия Безсъние му липсвам колкото дупка в главата. И отвърнах:

— Моля ви, предайте му много поздрави и от мен.

— Моля те най-любезно да ме пуснеш — каза Луси и Ерин осъзна, че е по-разумно да не я държи повече.

— Изглежда, че ходенето ви е доста трудно напоследък — продължи Ерин. — Били сте на колко? На двайсет и пет, на трийсет метра под водата, когато сте загубили съзнание? Ако някой ме простреля с харпун, със сигурност ще припадна.